В крайна сметка ‚програмист‘

7 години откакто престъпих прага на Техническия Университет – София. Дали тогава, в онази юлска вечер, когато отидох на вечерния кандидат-студентски курс по физика, съм имал дори и най-малка представа, че ще се задържа толкова дълго там… Дълго изглежда на цифра, но реално мина много бързо. Спомням си всичко съвсем ясно…

Помня залата, в която бях; задачите, които решавах; хората, с които се запознах. Помня кандидат-студентския си изпит на 19.Юли.2004, както и къде отидох и какво правих след него… Помня и еуфорията от оценката си, приемането, записването и изобщо трепетите на всеки кандидат-студент… помня ги, защото ТУ остави у мен следа, променяйки ме. За 12 години в училище не изживях и частица от онова, през което съм минал в ТУ. Този блог описва доста от нещата... И това не е много, но относително погледнато е. А то нали уж всичко е относително…

В началото на първи курс помня, че си водех един дневник със заглавие „ТУ абсурдите“. Този дневник видя бял свят само няколко дни, защото абсурдите бяха твърде много, за да бъдат описвани. Предполагам, че причината да се откажа от него, бе приспособителният ми инстинкт, който реши, че за мен би било по-добре да притъпя високите си очаквания и повече да забелязвам положителните страни. Не беше лесно, но свикнах. Всички свикнахме. Но имахме избор и някои взеха другото решение. Останалите решихме да не съжаляваме – така, както и тези, които заминаха.

И за да не избягам твърде далеч от заглавието - още от началото забелязах как системата упорито се опитва да ме направи програмист. Упорито никак не значи „прилежно“ или „ефикасно“ – значи просто, че системата очаква на изхода да има такъв. И аз като системата бях упорит и удържах фронта, защото не исках да съм такъв. Удържах го през всичките тези години, през които системата ме лъжеше, че ме учи, а аз я лъжех, че разбирам. Накрая уж победих – станах BSc. и не съм програмист (ура!). И сега дойде финалната права – магистърската работа. И в нея нямах ни най-малко намерение да се превъплъщавам в програмист… да, ама не! Явно тая работа не е като оная (бакалавърската – б.а.). Трудно ми е да си представя как на последната стъпка ще започна да правя онова, което избягвах да правя толкова години. А именно, ще правя това, което ми беше натресено, защото другата ми идея беше отхвърлена. Фактът, че ще трябва да поскърцам със зъби и да се прежаля, потейки се над някакви проблеми обаче не ме притеснява чак толкова. Повече ме притеснява резултатът от работа, вършена с нежелание. Не вярвам в положителен и продуктивен резултат от такава работа. Вярвам в продуктивния резултат на отхвърлената ми идея… но за съжаление тя беше окачествена като ‚отбиване на номера‘. Защо ли… след като работата по нея никак не е малко и би обогатила професионално няколко човека вместо един, който да добави +1 публикация към великия път към професурата си.

Но карай… в крайна сметка явно системата наистина винаги печели. Тя искаше програмист. И ще го получи, макар и нескопосан…

Възгледите на един егоист за алтруистичното творчество

Ако все още чертаете графика на честотата на писане от моя страна в този блог, то графиката сигурно е аналогична на тази, изобразяваща икономическия растеж на държава в рецесия… Всъщност ако правите това, значи имате много скучен живот и аз следва да се почувствам екстремно задоволен от ежедневните си занимания, сравнявайки моя с вашия. Но пък ви посрещам с нов темплейт, по-интегриран с разбиранията на нощните птици за цветове за четене на тъмно. :)

Споменавайки ежедневните си дейности, трябва да кажа, че не ги мисля за скучни, напротив. Е, поне от гледната точка на един ИТ генералист, но като цяло хората в тоя бранш са друга порода и сравнителният анализ с нормалните индивиди е някак некоректен. Истината е, че откакто съм на работа към ТУ-София (новаците в блога да не се стряскат – ДА, и там работят хора!), а това са вече точно 5 години, всичко все се е въртяло около мен – моите знания, моите възможности, моята кариера и професионално развитие. Гледах да науча колкото се може повече с възможностите, които ми се предлагаха. И макар да имаше екип, с който работех, винаги съм се чувствал сам в тази работа. Просто защото екипът нямаше тези цели, които имах аз – да се учим заедно на професионален ИТ мениджмънт (технически, организационно и етически) и да изградим една инфраструктура с добри практики на управление, която да е още един фактор, по който да се отличава нашият факултет от останалите. Така трябваше сам да се уча и да допускам повече грешки, защото просто нямаше кой да ми каже „STOP – не така!“. Книгите бяха моите учители, компютрите – моята лаборатория. Дали за 4 години научих много или малко – не знам. Но това, което осъзнах е, че наред с нуждата за усъвършенстване и развитие се появи и нуждата от споделяне на опита и знанията.

Не знам дали тази нужда се появи спонтанно или е резултат от сформирането на екипа, който чаках цели 4 години. Мотивацията на хората, с които започнах да работя преди година накара егоиста в мен да бъде изместен на по-заден план. И въпреки, че винаги съм искал да работя с точно такъв екип, той ме хвана неподготвен - неподготвен да предам ноу-хау бързо и ефективно, така че хем да бъде задоволен този първоначален мотивационен глад, хем да се поддържа и за в бъдеще и непрекъснато. Ужасно е да разпалиш огъня с хубави думи и после да го оставиш бързо да прегори, без да го поддържаш. Когато хората очакват нещо от теб и ти ги увериш, че ще го получат, а после не стане така, следва разочарование. След това и думите вече не тежат, пък ако ще и да има действия зад тях. Истинският тийм лидер не би го допуснал. Аз съм далеч от това понятие, но макар да обичам задкулисната работа в сървърната стая, човек трябва да еволюира. Истината обаче е, че работата с компютри е в пъти по-лесна от работата с хора. Неслучайно много от гениите са социопати донякъде. Ако дърпаш само откъм едната страна, от другата оставаш кух пън (не е ли грубо това, един пън все пак може да се ползва за сядане, а ако е кух – и това не може…). Социалните умения са част от работата на всеки, дори и на ИТ специалиста, ако иска да се измъкне от сървърната дупка. Истинският тийм лидер би осъзнал потенциала на екипа си още от много рано. И би предприел каквото може за да го задържи.

Но дори и това, екипът ти да се разформира, не ме натъжава толкова, колкото фактът, че не можах да му дам всичко, което мога от себе си. Нормално е всеки да поеме по различен път в един момент, но ако до този момент бях станал фактор в тяхното образование, което дори и мъничко да ги накара да не съжаляват, че са дошли там, където са, щях добавя приятното чувство, че съм допринесъл за нечие развитие с нещо. А чувството да бъдеш полезен и нужен е особено важно за човек със сравнително монотонен начин на живот, който се опитва със зъби и нокти да остави нещо от себе си тук и днес, особено знаейки, че някой ден това няма да е дете.

Затова нека дам едно обещание (ето това ще бъде празно обещание – дадено пред една празна виртуална зала). Пред себе си, защото ако не го спазя, излъганият ще съм аз, което е още по-зле. Ще положа всички усилия, които са необходими да поправя тези грешки и дори и със скромния си опит и познания да мога да предложа на колегите си, които все още ги нямат, едно въвеждащо обучение по определени параметри. Така дори и един ден да решат да отидат другаде, сигурно няма да забравят, че е имало там някой, който ги е насочил какво и как да правят и им е помогнал в професионалната им реализация. Така те ще си останат с тези знания, а аз с приятното чувство, че животът ми има смисъл…

В подготовка за дипломиране

Лятото е в разгара си, населението също (по плажовете) и може би най-малкото сега е времето за работа. Но има някои неотложни неща, които трябва да се свършат, защото вече бяха отлагани с една година и е крайно време да се докарат до края.

Когато миналата година свърши и последният семестър от бакалавърското ми обучение, изобщо не бързах да завършвам, защото имах други планове за себе си и дипломирането можеше да почака. Още тогава знаех, че ще съжалявам за решението си да го отложа, посвещавайки времето си на други задачи. Но трябваше да направя избор – да пиша дипломна работа или да се занимавам с ИТ-администраторските си дейности. Избрах второто. Предполагам, че което и да бях подхванал миналата година, после щях да се ядосвам защо не съм избрал другото. В крайна сметка сега имам 3 сертификата и знам далеч повече неща от тогава. Истината е, че в нашата професия ‘ човек се учи докато е жив ’ е по-вярно от всякога. Нещо повече - задължително е, за да останеш конкурентно-способен на пазара на труда. Така че работата и обученията, които правя за себе си никога няма да свършат, но в конкретния случай трябва дабъдат ‘паузирани’, за да се отдели време за финалната права, изминаването на която би трябвало да ме направи инженер (поне формално).

Разбира се, за да ми бъде интересна темата на дипломната работа и за да стане колкото е възможно по-добра, трябваше да е свързана с това, с което се занимавам. Освен това, хубаво би било да се различава от досега правените и да бъде иновативна. Е, поне на локално ниво. Така се запознах с ITIL. Когато прочетох за ITIL, моментално осъзнах каква стойност би внесло внедряването му в нашата инфраструктура, макар и малка. ITIL означава Information Technology Infrastructure Library и представлява база от знания и добри практики за управление на всички процеси, които протичат в една ИТ инфраструктура. Този своеобразна рамка (framework) се имплементира главно в големите организации, където всички процеси са в много по-голям обем и липсата на организация на работата и строго дефинирани начини на вършенето й, би довело до висока цена за обслужване и дори невъзможност за функциониране с гаранция за качество. Но смятам, че дори и за малката организация този модел може да има успех. Традиционно за по-малките ИТ инфраструктури е характерна липсата на стандартизирани начини на обслужване, откъдето следват големи вариации в качеството на обслужване и оттам като цяло – недостатъчно качествена услуга. Това вероятно се дължи на факта, че те разполагат с по-ограничен бюджет и не могат да си позволят въвеждането на скъпо-струващи продукти за ИТ мениджмънт, но също така и на липсата на квалифициран персонал, който да се посвети в тази дейност. В нашия малък факултет нещата биха изглеждали по подобен начин, ако не бяхме мотивирани за промяна и нямахме софтуер по програмата MSDN Academic Alliance. Знам, че софтуерът по тази програма трябва да се използва само за разработка и тестване, но ако погледнем реално, ние ще го използваме за да администрираме по един препоръчителен начин системи, които се използват от студенти с цел обучение и разработка.

Далеч съм от мисълта, че ще успея да направя ИТ отдела на 100% работещ по добрите практики на ITIL. За съжаление с това се занимавам само аз, а един човек не е достатъчен за такъв мащабен проект. Но дори и само ако успея да тласна работата в посоката на стандартизацията, намаляване на разходите за обслужване и повишаване качеството на обслужване, то това би било постижение. И то за целия университет дори.

И така, моята дипломна работа трябва да представлява формално описание на всички ИТ процеси в нашия факултет и как те се разпределят в различните компоненти на ITIL – Incident Management, Problem Management, Change Management, Configuration Management, Security Management и други. Вероятно не всички биха могли да намерят приложение при нас, тъй като не сме типичната организация и дори клиентите ни не са (фактически това са нашите студенти). Но и това е една причина да опитаме и ако се получи, би било наистина иновативно като внедрено в академична организация (и дори в част от нея). Преди това да стане обаче, е необходимо технически инфраструктурата да е добре функционираща и оптимизирана. Това води до следващата част от дипломната работа.

IT Core Infrastructure Optimization – това е набор от критерии за оценка на дадена ИТ инфраструктура, разработени от Майкрософт с цел оптимизиране работата на ИТ като в процеса на оптимизация организацията попада в едно от четирите нива – Basic, Standartized, Rationalized, Dynamic като последното е характерно за високо-продуктивни ИТ среди с много ниски разходи за обслужване, централизирано управление и наблюдение и строго дефинирани политики. Тази оптимизация е необходима, защото не можем да говорим например за Incident Management без преди това да сме внедрили някаква система за Backup&Restore като нещо базово за всяка организация с присъствие на ИТ.

И накрая, как да ‘материализираме’ софтуерно (тук има някакво противоречие) всичко това, за което говорим? Да се разработи софтуерен продукт, който обхваща всички аспекти на ITIL, би било твърде трудоемко, вероятно твърде сложно за една дипломна работа и накрая не по силите на един ИТ администратор, които просто иска да придобие малко soft IT skills, ако може така да се каже. :) Затова на помощ идва System Center Service Manager, който отново е разработка на компанията Майкрософт и доста добре обхваща различните компоненти на една ITIL имплементация. Продуктът ще бъде готов в началото на 2010, но смятам, че първите две части на дипломната работа ще ни подготвят формално за това, което предстои да се случи реално.

Ако се цупите при споменаването на Майкрософт, нека обясня защо смятам, че е добре продуктът да бъде оттам. Първо – защо не? Мисля, че минаха дните, когато Windows трябваше да се рестартира всеки ден и сините екрани бяха ежедневие. Смятам, че компанията узря и започна да прави по-качествен софтуер, който наистина позволява да бъдем по-продуктивни и да работим по-ефективно. Второ – работим главно в Windows среда и нещо много важно – Active Directory. Централизираната удостоверителна система е в сърцето на управляемата ИТ инфраструктура. Ако искаме да използваме продукт от друг производител, то първо ще трябва да го закупим и второ, ако не поддържа интеграция с Active Directory, добавянето на още едно удостоверително ядро неминуемо води до затрудняване на администрацията, оттам и увеличаване на разходите, които всъщност са проблемите, с които се опитваме да се преборим. Като добавим и тясната интеграция на гореспоменатия софтуер с цялата фамилия System Center, става ясно, че той е един доста добър кандидат, който да ни помогне реално да се възползваме от предимствата на ITIL фреймуърка.

Трудно ми е да кажа дали тази структура е добра и дали като цяло работата, която смятам да свърша, е достатъчна за една дипломна работа. Това, което знам обаче е, че е нещо различно от повечето дипломни работи напоследък, ще ми достави удоволствие да се занимавам с него, ще науча доста неща и не на последно място по важност, ще допринесе за усъвършенстване на услугите, които предлагаме. Или най-малкото ще опитаме… :)

Факултетският ключар

Както може би е известно, почти година вече работя на четвърт работен щат на длъжността системен администратор в Технически Университет-София. Това означава, че четирима човека би трябвало да правят един пълноценен кадър, който съвестно и отговорно си изпълнява ежедневно задълженията. На практика обаче това не е така. Колкото и да се старая, инфраструктурата, поддържана от този единствен администратор, е много далеч от представите ми за добре функционираща система. Защото останалите 3/4 от администратора очевидно нямат желание за истинско подобряване на нещата и услугите с цел повишаване качеството на работа на потребителите. Едни, понеже много се превземат и се величаят, други, защото взимат ‘още 1000 лева’ и им е малко през да не казвам какво, дали някакви си студенти ще могат да си направят упражненията. Идват си когато поискат, ако поискат. Но щом и един началник не може да се справи с това, не виждам какво да искам повече.

В крайна сметка вината пада върху голямото цяло – администратора. И понеже 1/4 < 3/4 везните се накланят в полза на некадърното изпълнение на задачите. Оттам всички поемаме вина, защото за потребителя администрацията е едно цяло и него не го интересува кой ще му осигури системата – той просто иска тя да работи и това трябва да е колкото се може по-транспарентно за него. Но как да стане като един му се заяжда, друг избива разни детински комплекси, а трети иска да бъде подкупван с тулумби. Срам ме е... срам ме е да се нарека системен администратор в тази неорганизирана среда, в която никой не се ангажира да направи нещо за хората, които обслужва. Още с постъпването си на работа е ясно, че оттам пари не падат... моите цели са други – аз искам да добия опит, да работя в екип, да помагам на хора при възникнали проблеми, да научавам нови неща.

И понеже за външните хора администрацията не функционира добре (и тук не става дума дали 1/4 от персонала си върши работата добре или не), то аз смятам оттук нататък да се наричам ‘факултетският ключар’, защото поне залите мога да отключвам... Звучи по-просто, по-народно... а ‘системен администратор’ звучи дори някак надменно и високопарно. Нашите системни администратори зали не отварят... на работа в 9.30 часа не идват. Ми аз тогава не влизам в длъжностната характеристика и смятам, че не е редно да се наричам така. Ключар е по-добре... така хората няма да очакват много от теб и съответно няма да са недоволни ако не го изпълниш. Трябва обаче да спра да се нервирам толкова, че вчера сутринта (сигурно от много стрес и нерви) получих пристъп на частична амнезия и забравих имената на част от колегите, когато трябваше да им активирам акаунтите... Просто изключих и нямаше връзка с базата данни.... :о

И след това оплакване, ще завърша като документирам, че трите ми изпита, които имах да взимам през септември, приключиха успешно. Край на електротехническото лято. :)

Електротехническото лято

Далеч съм от внушението, че цяло лято съм чел електротехника като луд само защото имам да взимам два изпита по този предмет. Всъщност едва от тази седмица се захващам сериозно, тъй като началото на Септември ми предстои сесията. Но не съм излъгал в заглавието, защото лятото наистина си е електротехническо. Не изцяло, но доколкото се занимавах само с електрически машини, по-скоро изчислителни машини, абе компютри, то може да се каже, че е било такова.

Във факултета имаше доста работа (а и още има). Трябваше да се оптимизират някои процеси, да се подготвим за новата учебна година, а наред с това и да движим нещата по новата система и разработващия се сайт. И така неусетно ‘ваканцията’ заминА. :) Всъщност като се замисля, едва ли вече ще има ваканция в онзи смисъл на думата, който съм го разбирал цял живот. Защото лека полека навлизам в професионалния си живот и понеже ентусиазмът ми е голям, едва ли ще си помисля за отпуск скоро. Вече дори бях на две интервюта, от които второто беше всъщност сериозно. Фирмата е Hewlett-Packard и догодина се очаква да ми стане работодател, но ще видим как ще се развият нещата. Поне така се разбрахме на интервюто, понеже сега не ми е възможно да работя на пълен работен ден.

Изобщо, струва ми се, че идната година ще е много ключова за цялостното ми развитие. За да мога спокойно да я очаквам обаче, ще се наложи първо електротехническото лято да завърши възможно най-благоприятно за мен. :)

Мислещият човек

Въпреки, че работя само на четвърт работен щат, тази година три пъти бях привикван за квестор съответно на кандидат-студентските изпити по математика-предварителен, математика и немски език. Много ме сърбят ръцете да разкажа за дезорганизацията на административните лица в тази връзка и за това как единствено в сградата на МГУ имаше яснота по въпроса (на кандидат-студентски изпит на ТУ при това) какво трябва да се прави, но ще се въздържа, понеже темата за 'немислещия човек' нямам намерение да я дискутирам сега.

В тези приблизително 13 часа куфеене за трите изпита на едно място, успях да наблюдавам кандидатите в самия им процес на решаване на поставените им задачи. И както си ги зазяпвах, така в един момент забелязах общото изражение на мислещия човек – едно такова заинтересувано, леко намръщено, с пълен с мисъл жив поглед, ентусиазиран (е, понякога и отчаян) и бодър, сигнализиращ за стремежа на човека да търси изход, да се справя с трудностите. Някой беше изказал мнение, че най-непривлекателното изражение има човек, когато мисли. Твърдо не съм съгласен. Всички тези мимики и изражения по време на мисловния процес като например прехапване на устните, повдигане на веждите и победоносната лека усмивка при откриване на отговора смятам, че са много красив израз на способността на човека да използва интелекта си. И всеки по свой уникален начин сигнализира за мозъчната си активност, което прави и толкова интересно едно такова наблюдение. Както и много улеснява квестора в засичането на преписвачите. ;)

Германска точност

За две години обучение в германския факултет на ТУ-София успях да загубя вяра в това, дето го наричат “германска точност” и изобщо в много от ония глупости, дето се говорят за някой си народ, примерно, че е сред най-интелигентните, че жените му били най-красиви, че мъжете му били с най-дълги полови органи и т.н. Ясно е, че всеки си знае неговото и се бие в гърдите, както и да е. Обаче днес (всъщност вече вчера) част от изгубения оптимизъм за пословичната германска точност се завърна у мен.

Сутринта от 8.00 имах лекция по техническа информатика и бях на мястото в 7.55. Още нямаше много хора, обаче гост-професорът ни, който ни води лекции тази седмица, проф. Винфрид Гьорке, стоеше пред бимера и лаптопа с ръце зад гърба и чакаше да настъпи 8.00 часа за да започне лекцията. Бимерът работеше, лаптопът също, презентацията беше готова и началната страница беше вече на стената. А професорът просто стоеше и чакаше, дори не четеше вестник, не разговаряше. И точно в 8.00 започна лекцията. Човекът се усмихваше често докато преподаваше, а блясъкът в очите от време на време и начинът по който се изразяваше и презентираше материала бяха ясен знак, че той наистина си харесва работата. Интелигентно изглеждащ, надхвърлил вече 60те години, пенсиониран професор от Карлсруе. Респект към такива хора, защото това е истинското благородство в тази професия, а не простото претупване на нещата, какъвто нерядко е случаят при българските преподаватели. Знам, че и това си има своите причини, но темата е обширна. Само ще спомена, че се случва преподавателите от Германия да си плащат сами разноските по пътуването, защото Германската служба за академичен обмен невинаги ги покрива.

Ето колко важно е излъчването и отношението в случая, и това да си обичаш работата. Защото си пролича, че от такива кадри се излъчват знания, мъдрост ако щете, а от други се излъчва само информация...

Математикът, висшистът и преподавателят

През последните два месеца се случи така, че трима абсолютно непознати за мен човека ме определиха по три различни начина, което ме накара да се замисля за това как изглеждам и как се държа, че да предизвиквам такива асоциации.

Случай номер 1.

Вървя си към училище със сребристото яке и ръчната чанта. Минавам покрай пейка с няколко девойки. Не обръщам особено внимание, а минавам покрай тях, след което дочувам въпроса, който явно беше насочен към мен поради силата на звука, с който беше зададен – “Ти математика ли учиш?”. Поглеждам периферно и не се обръщам. Почувствах се леко обиден и се зачудих дали не изглеждам прекалено замислен докато вървя. Трябва да внимавам повече, когато си говоря сам по улиците. :)

Случай номер 2.

В кафетерията на университета. Студенти-зайци сядат на моята маса, заговаряме се на някаква тема. Изведнъж едно момиче ми задава въпроса “Ти караш второ висше нали?”. Явно тук се оказва, че изглеждам по-възрастен от стандартния за втори курс стереотип на студент. Трябва ли да започна да псувам, да говоря на “копеле” и да нервнича повече, за да изглеждам по-млад?

Случай номер 3.

Квестор съм на предварителния изпит по математика в ТУ на 29.Април. Придружавам едно момиче до тоалетната според правилата. На връщане ме пита “А Вие къде преподавате?”. Извод: явно съм ги гледал прекалено зорко да не преписват, горките.

Заключение.

И трите лица, задаващи ми въпросите бяха от женски пол. Следователно действията ми, маниерите и изказванията явно влияят повече на момичетата. В което се крие част от причината, поради която аз все още си нямам приятелка. :)

Голият обяд, не по Уилям Бъроуз...

...а по немски. :) Вчера имах възможността да обядвам с един гост-професор от Германия, който идните две седмици ще изнася лекции на по-горния курс. Беше много приятно преживяване. От отношението, което човекът показваше могат да се извлекат куп изводи – за културните различия и манталитет на хората от двете държави.

Как се случи така ли? Наложи се да пускам интернет достъп на неговия лаптоп и така почна едно разпитване, кой какво, откъде, колко години... Професор по системни архитектури, на около 50 години, но много жизнерадостен. Като отидох до стола, видях, че се беше наредил на опашката и ме помоли да поръчам за него. Установих, че да разговаряш с нативен германец е къде-къде по-трудно от това да го правиш с преподавателя. От желанието да се изкажеш най-правилно почват едни размисляния... ама как да обясня на немски “телешка шкембе чорба”? :о Както и да е, човекът обядва с мене на една маса – не ми се е случвало досега някой от преподавателите, които съм виждал там да го прави. Ясно се видя какво липсва на българските преподаватели – мотивацията, близостта със студентите, контактите. Тази отдалеченост е станала толкова очевидна и нормално явление, че после ми беше поставен дори въпросът “Как ти ще ядеш с немския професор, бе?”. :) Еми ей така, защото така трябва да бъде, кой е поставил йерархии освен ние самите? Най-малкото заради подобни срещи съм доволен, че съм студент там и въпреки някои от глупостите, може да се открият и немалко положителни страни.

Позор за информатú­ка

Разочарованието е много неприятна емоция. Особено ако е рефлексивно, т.е. разочарование от самия себе си. Да, неприятно е когато някой не отговаря на очакванията ти, но още по-конфузно е като се окаже, че всъщност си нещо като неудачник, понеже си се заблуждавал, че можеш, а всъщност това е била една малоумна илюзия. Чувството се подсилва и от приятели и роднини, които все “знаят колко си умен, талантлив и можещ” и те карат да се чувстваш задължен да оправдаеш техните очаквания – допълнителен товар за нервите, стоящ в излишък върху вече достатъчно големия стремеж да се справиш и да докажеш на себе си, че въпросната ситуация няма да ти е пречка.

Да, ама не. Вероятно нехайството ми, причинено от заслепителния и стремглав ентусиазъм, свързан с работата, която започнах, започва да добива реални очертания. Самозабравих се, отдалечавайки се от традиционното учене по лекции и сух материал. Опитвах се да приложа на практика знанията, натрупани в резултат на професионалните ми интереси и честно казано и положителните резултати от това са видими, а и същевременно посещавах почти всички лекции и всички упражнения. И тук идва веселото – защо студентът по информатика, който се интересува от комуникации може лесно да бъде скъсан на изпита по информатика? Тъпота, мързел, малоумие? Знам ли... истината е, че никак не съм добър математик. Баща ми е математик, но странно защо много не съм наследил от него в това отношение. Това ми пречи и в програмистката дейност – може би правилно съм се ориентирал тогава към мрежовото администриране, но да си признаем – и там си трябва програмиране от време на време. Просто не съм добър, не че не ми е интересно. Криптографските алгоритми например са ми много интересни, обаче задълбае ли се много надълбоко теоретично математически, почвам да губя контрол.

И все пак аз не бях подготвен за дърветата (в информатиката). Но крахът, който предстои да получа като резултат е следствие и от моя небрежност и от самия изпит, който се оказа по-труден от обикновено. Това, което обаче сериозно ме притеснява е, дали лятото, когато вероятно ще се наложи да го повторя, отново ще напиша тук такава бележка – ако да, то имам задълбочен проблем с моето следване и това може да ме наведе на размисъла дали наистина това, което съм си избрал е посилно с моите възможности.

Изпити, изпити...

Миналата година животът ми поднесе много изпити. Уж говорихме, че като станеш на 20 то нищо не се променя в сравнение с това, което е било като си на 19. Но изминалата година действително беше доста наситена с тестове. И не говоря просто за тестовете по математика, физика, информатика, материалознание и други значими за човечеството науки, които несъмнено не бяха малко. Имам предвид изпитанията, които животът поднася. И за тях за съжаление преподавателят не известява предварително.

Честно казано не мога да се позная вече. Не знам израстване ли е или деградация. Бях толкова различен преди няколко години и за кратко време настъпи някаква трансформация. Това може би е един от първите знаци на прехода от детето към възрастния. Не че съм се срещал много с проблемите на “възрастните” (не мога да се нарека такъв, това определение ми е някак неопределено), но в духовно отношение поне има голяма промяна. А като си представя, че дори и за хората около мене аз все още си оставам малко ‘затворена консерва’, представям си какво е било преди няколко години. Искате пример? Отказвах да имам интимни връзки, само защото... не съм навършил 18 години. Някакво вътрешно самоограничаване, не знам защо е било така. Странното е, че никой никога не ми е набивал в главата такова нещо. Тогава имаше един изпит всъщност, след който ми беше много зле месеци наред. Докато в един момент не ми светна, че това е просто глупост и не заслужава да му се отделя внимание.

А 2005-та се оказа особено изгодна за създаване на “Клуб на разбитите сърца”. Поднесени ми бяха два изпита – на единия се провалих, а другият продължава и до ден днешен. Последният е особено тежък не за мен, а за друг човек, но реално изпитваният съм аз – как да се науча да приемам сигнал от една туптяща помпа, така че сигналът да не се губи напразно. Моят приемник тупти с твърде различна ‘фаза’ така да се каже. Единият излъчва, но другият не приема. Единият се стопява, изтощава, другият не усеща нищо...

Големият финал

Както съм споменавал неведнъж, физиката е много важно нещо. Ето, на нея се падна честта да затвори изпитната сесия за първата ми студентска година. Няма да казвам колко бързо е излетяло времето (всъщност една суперграмотна водеща го каза – със “свръхсветлинна” скорост, забележете представката). А сега вече идва новото време... на нощните часове, на личните интереси, а и на почивката.

Настъпващото лято (макар вече денят да намалява) едва ли ще се отличава кой знае колко от другите лета. Ще се опитам да наваксам малко с материала, който съм си поставил за цел, защото има още доста за разучаване, а работодателите не чакат. :) Но важното е, че го правя с желание, а не с чувството, че е работа или някакво задължение. Най-добре се работи когато другите почиват. Затова и София е сравнително приятно място за живеене през лятото (като изключим текущия проблем с абсурдната ситуация относно боклука). Хората се изнасят към морета, планини и почивки в чужбина и човек може да си поеме въздух. Така че съм готов за подвизи – университетската работа е отметната (надявам се с последните изпити всичко е наред, скоро ще се разбере), свободното време е налице, ентусиазмът е до мен, емоциите по никое време са в своя “интерференчен минимум” и се надявам да останат там – идеалната комбинация от условия за да свърша нещо за себе си. :)

Интегрален маратон

Разправял ли съм Ви как пиша домашни по математика? Не?! Много пропускате... :) Всяка седмица трябва да предам поне 3 решени задачи, които ми се дават в петък и също в петък (другият, разбира се, дори ние от ТУ не сме такива ентусиасти, че да ги предаваме същия петък) трябва да ги предам. Естествено аз имам цяла седмица за да ги напиша, но не – това се прави в четвъртък вечер, когато слънцето залезе, когато хората затихнат и заспят, когато тишината прорязва мрака и напрежението е най-голямо, защото трябва срокове да се спазват. Тогава човешката издръжливост и концентрация се поставят пред изпитание, няма ядене, пиене и спане – имаме цел и сме българи и го правим в последния момент. :)

Та след Баба Марта и производните й е редно и да интегрираме последните малко. Този четвъртък бяха интегралите на мода. Оказаха се забавни, особено, когато нещата излизат както трябва. :) Имаше в изобилие, но не успях всичките, няма време. Всъщност най-хубавото на това, че ги пишеш в четвъртък може би е фактът, че винаги можеш да се оправдаеш с причината “Нямаше достатъчно време”, която естествено никой не приема, но все пак за лично успокоение става. Е, на Страшния Съд (лятна семестриална сесия) всичко си излиза наяве. :)

Това беше за тази седмица... почти, защото в събота имам пробен изпит по немски. А идват тежки седмици, на всичкото отгоре времето лети все по-бързо и по-бързо. Докато се осъзная и си поема дъх вече фюрерът ми е дал новите задачи и чака... Но, “тая е така” както ми казва баща ми. Черпак, с който да си наливам всичко в главата все още не съм открил, но и би било малко скучно с такъв черпак, не мислите ли... :)

Университетът - що е то?

След като вече мина половин година, откакто съм "член" на тази институция напоследък започнах да се замислям какво всъщност представлява тя. Защото установих, че за периода от няколко месеца съм минал през няколко разбирания за това, що е то университет.

Както на всеки новобранец (предполагам) очакванията ми бяха твърде големи. Явно отново бях надценил родния труд, но мисля, че това е само, защото знаех, че се е намесила немска ръка в цялата работа. За съжаление българската такава изпъква повече и то не в своя блясък. След първоначалния шок, породен от липсата на организация в ръководството, се окопитих и си помислих, че е редно да изчакам известно време, воден от принципа "Времето лекува" - било то и факултети. Много по-лесно е обаче времето да "излекува" разбиранията на един човек, отколкото тези на много (да кажем, тези, които работят там). Затова и аз преминавах от едно в друго настроение относно цялата дейност няколко пъти като разочарованието преобладаваше значително. И въпреки поредния и последния потрес, свързан със сесията, преди няколко дни отново ми се изясниха някои неща, които съвсем не говорят лошо за университета.

Оказа се, че Университетът (У) явно не дава това, което изглежда, че би трябвало да дава - образованието по предмета, който е написан в книжката/регистрите. Ако не се и вгледаме по-надълбоко изобщо може и да не забележим, че въобще нещо получаваме от него. Но то е казано, че най-същественото е невидимо за очите. Не знам дали У ще ме научи на това, което искам, но знам, че ако не бях постъпил в него нямаше да ме научи на неща, които са ценни. Той ме запозна с интелигентни хора, с които имам сходни интереси и разбирания и с които ако се обединя можем да постигнем добри резултати. Той ме мотивира сам да се опитам да взема и да направя, това което искам, а не да чакам Той да ми го даде, защото това би означавало да чакам писмо от мъртвец. Той ми даде приятели, които вярвам остават за цял живот (както училището). Той ме кара и ме предизвиква да се опитвам да се боря с неговата порочна система, макар да знам, че не мога да я победя, но това ми дава опит и ме нахъсва да продължавам.

Но всичко това е "зад кулисите" на идеята "У". Гледа се повърхностно и не се забелязват положителните страни. А човек просто трябва да ги оцени, защото те наистина са ценни. Може би изглежда, че Той работи против нас, но всъщност "отзад погледнато, навътре" Той ни насърчава сами да търсим своето щастие и просперитет. Ето защо смятам, че българската образователна система не е лоша - голямата й степен на несъвършенство ни насърчава сами (но заедно) да се справяме с трудностите и съответно да бъдем по-добре подготвени, когато завършвайки гордо заявяваме: "Аз съм завършил Техническия Университет"...

На чисто

И така започна вторият семестър и всичко се завърта наново. Отново ще се сблъскам с проблемите около програмата, преразпределението на групите и спорта. Но няма как, трябва да свикна с това, както по-рано споменах, човек трябва да се приспособява към системата ако не може да я промени.

Имам намерение този път да се опитам да уча през семестъра. Примерно след малко да прочета за редиците и непрекъснатост на функции, материал, който се води много важен, изобщо анализът явно е на особена почит в математиката. Не искам лятото в горещината да разбирам тепърва някои неща, просто защото явно този начин както и предполагах не се оказа ефективен.

Днес отидох в Университета в такова едно добро настроение, а се върнах твърде намръщен, като че ли се разпръсква някакъв прах във въздуха вътре... Изморително си е, няма какво да говоря, дори по пътя с колегата на връщане не ми се говореше нещо. Но след две лекции по математика сигурно е нормално, знам ли. В сравнение с преподавателката по математика 1, този по линейна алгебра е изключително флегматичен, имах чувството по време на лекцията, че времето е забавило хода си и живеем на забавен каданс. :) Това, че преподава бавно от една страна е хубаво, но от друга страна се притеснявам да не изпуснем много материал. Освен това забелязах, че не обяснява много добре. Въпреки, че същия материал са ми го преподавали за първи път на доста по-висока скорост тогава го разбрах, ако сега ми беше обяснено за първи път от него...цък. :) Както и да е, започваме на чисто и отново ще добиваме впечатления. Навлизането отново в нещата е трудоемко. Човек пак трябва да свикне с обстановката, а и имам чувството, че ще изживея отново ужаса на студента "първи семестър, първи ден".

Днес установих един мой порок. Сравнявам се с хора, на които държа и ако са по-добри от мен в област, която и мен ме интересува, се потискам. Надявам се да успея да го махна този порок, защото ме дразни, усещам наличието му в себе си, знам, че не бива да го правя, но е така. Мдаа, кога ли ще се установи най-после хармония между това, което мисля, че трябва да правя и това, което реално правя...

Равносметката

И така всички изпити изминаха и всички резултати са готови. И е време да обобщим какво е станало. Този блог отново е свързан с порочната система, тъй като резултатите по мое мнение не отразяват изобщо реалните знания на всеки един от нас.

Не съм доволен. Не, никак не съм, много съм недоволен дори, нищо, че не съм скъсан. От себе си и от оценяването и от системата. Всъщност никак не обичам да бъда оценяван. Точно поради тази причина и не отидох да си видя резултата от първия изпит и от втория също, ами отидох наведнъж да видя всичко. Не обичам да мисля за оценки, те са едни числа, които някой е казал, че отговарят на твоите знания и човек не бива да вярва на тях, независмо дали оценките са високи или ниски. Между другото имах намерение да не разбирам моите оценки, а да разбера с помощта на колегите дали съм минал или не, никакви цифри, никакви бележки. Е, рано или късно ще разбера като ми се нанесат в книжката, ама какво пък... доброто ми настроение си го имам и без тези числа и не искам от тях нито да ми го подобряват, нито да ми го развалят. Само че бях решил да помогна на колегите, които са в провинцията да научат резултатите си и затова ходих да проверя и да ги кача онлайн в нашия форум (целта му е да си улесняваме взаимно живота като същевременно изграждаме нашето собствено интернет присъствие). И така, трябваше да видя резултатите.

Видях ги. Мисля, че са покъртително нереални. За съжаление слуховете около преписването се оказаха верни. Т.е. преписва се и после се оценява не кой колко знае, а кой колко много може да преписва. Но както и да е. Важното е, че на всички изпити има много хора, които са ощетени значително, така както има и хора, които имат високи резултати без те да отговарят на техните компетентности (аз съм и от двата типа хора, т.е. смятам, че съм ощетен на едни изпити, а на други имам оценка, която предполага, че разбирам много от дадена област, а това не е така). Съответно има много знаещи, с които обаче изглежда са се изгаврили.

Аз обаче съм оптимист (едно време бях по-песимист, но имаше период, в който възгледите ми доста се промениха) и се надявам, че нещата ще се подобряват, т.е. накрая ще си проличи кой от какво и до каква степен разбира. Честит (не)успешен край на първата сесия!

Порочната система

Тук ще стане дума за порочната система, която за съжаление е налична в нашите родни университети, аз лично изхождам от гледната точка на студент в ТУ - София. Не искам да обиждам Университета, защото положителни страни си има определено, но сега искам да опиша една отрицателна такава.

Предстои ми изпит по материалознание - предмет, който много студенти от т.нар. "елитни" факултети твърде много мразят. Според мен вероятно имат право, защото някой, интересуващ се от компютри едва ли проявява някакви интереси към материалознанието. То обаче си е остатък от "инженерните" специалности и така се е пренесло навсякъде, та дори и при мен в немския факултет. Въпреки че това не се изучава вече в Университета Карлсруе в Германия, с чиято програма е съгласувана и нашата, все още продължава да се преподава. Проблемът обаче произтича от два факта:

• студентите не се интересуват от този предмет, тъй като според тях (аз също влизам в групата) той няма да им бъде от практическа полза в бъдеще.
• не се преподава правилно, което още повече затруднява изучаването му.

Малко са колегите, които се интересуват толкова много от хардуер, че да искат да знаят всичко в детайли за проводниците, полупроводниците, магнитите, атомите и т.н. Ако има такива те по-скоро са се записали в специалността "Електроника", а тя е с по-нисък бал от този на нашата специалност, следователно оставаме само софтуеристите. И не искаме железа.

Тъй като обаче то е в програмата ни остава просто да се примирим със ситуацията, надявайки се, че ще успеем някак. Сега обаче се появява проблемът с преподаването. Професорът изнася лекциите с помощта на едни "фолия", които излъчва на шрайбпроектор, а ние само гледаме формулките като гърмяни зайци. Вярно, обяснява за какво става дума, но осъзнавам, че от нас се иска да знаем много повече неща и да имаме много по-голяма основа. Веднъж ми се дощя да му покажа учебника по химия за 10 и 11 клас за да види какво сме учили и откъде накъде аз трябва да знам какво значи "ентропия", след като в химията в СОУ (за задължителна подготовка!) такова нещо не се изучава?! В крайна сметка все по-малко хора ходеха на лекциите, тъй като разбраха, че няма смисъл. Наистина, тази наука е трудна и изисква повече основи и задълбоченост, а ние не можем да си позволим такова нещо най-малкото, защото имаме и математика и физика и програмиране да учим, остави настрана липсата на интерес.

От горния курс ни дадоха едни тестове, които са се падали досега на изпита и ние в момента от тях учим. Имаме и един учебник, ама не си е работа да четеш така учебник, вътре пълно с формули, които за да ги схванеш трябва да гледаш цял ден (и не само там). И какво се получава сега - зазубрят се тестовете, като се научава информация, която почти не се разбира. И това е заради единия изпит, повече никога няма да чуем за тези неща и няма да се сетим да ги ползваме (ние и не можем и не знаем как, защото реалното приложение на повечето от тях ни е неясно). Е, това ако не е порочна система здраве му кажи...

Всичко е физика

Ето че завърши и предпоследният етап от изпитната сесия - и физиката отмина. Тук вече мога да кажа, че съм по-доволен. Е, верно, че не направих задачата със законите на Кирххоф, ама оправданието ми е, че не ги бях учил за кандидатстудентския изпит (а то и не се очакваше от мен да ги уча) и затова не съм им обърнал внимание. Тези неща не бяха особено добре засегнати в лекциите също така. Но нищо, все пак по физика би трябвало да имам най-висок резултат, да си проличи, че и аз "аджеба" с тая наука някога съм се занимавал. :)

Сега следва едно доста неприятно начинание, а именно Материалознание. Трябва да уча едни тестове, науката е трудничка и ние не я разбираме (добре де, аз не я разбирам, ама май и колегите също. А и не за друго (не сме тъпи май), а просто защото не ни е интересна). И така имам 1 седмица да науча редица тестове, което не ми е по вкуса, ама все пак май е по-малкото зло - вместо да учиш цял учебник...

Снегът навън действа много благоприятно. Вярно, че е студенко, ама така трябва да бъде по това време на годината, а не да се лигави времето с някаква суша през Януари, човек не може да познае в кой сезон е. А така е друго нещо, особено нощем, когато пресният бял сняг започне да се отразява в облаците, в резултат на което нощта става някак по-светла, като че ли облаците я огряват. Което пък от своя страна създава приятно настроение, трябваше това да се случи някъде по Коледа, защото щеше наистина да се усети духът на празника.

Е, това беше дълъг ден, така че ми е време да се пренеса на оня свят (ама на другия оня) и да се подготвям за следващото предизвикателство, което се очаква да бъде пълен дизастър... :)

ГолЕмата дилема

Как само обичам малките часове... нощем, в началото на нощта, към 0.50, когато вече повечето хора са си легнали и цари една приятна тишина, нарушена съвсем малко от тихото монотонно бръмчене на едничкия ми вентилатор на компютъра. Бомбите навън са затихнали (да спомена, че те са типични за Люлин и на човек, който 20 години е живял в този квартал, те не правят особено впечатление), само тук там се чува смях или крещене, идващо от група младежи, които са пийнали повечко или са прибегнали до други методи на отравяне. Дори музика не съм си пуснал, жал ми е за тишината, така хубаво си отива на пеизажа.

Този период е особено подходящ за свършване на някаква работа. Най-добре се работи, когато другите почиват все пак. Гореспоменатата дилема се отнася за това какво аз да свърша сега. Изпитът ми по физика е в понеделник (хубав предмет, харесвам физиката, но не и когато ми се предлага под формата на изпит), аз още от началото на ваканцията съм започнал да я чета, тъй че не почвам съвсем от нулата. Но, да се върнем на дилемата. Имам два варианта, единият е да отварям физиката, другият е да отварям книгата със сървърите, която така живо ме интересува (явно съм избрал третия вариант, а именно да пиша този блог). По физика обаче не бива да ме късат при никакви обстоятелства, не искам да се излагам пред колегите, все пак кандидатствал съм с тоя предмет. Засега обаче реших тая нощ да се отдам на моите интереси (те са по-големи от тези към физиката), пък пред вас обещавам днес през деня да се отдам на физични дейности. Така написано вече няма да посмея да се изкуша да наруша това обещание.

Тази дилема между другото е доста често срещано явление в днешно време. Човек се разкъсва между това какво иска да прави и това какво трябва да прави. Хайде ,в училище разбирам, но в Университета не би трябвало да има такива колебания, все пак сами сме избрали какво да учим. Е, какво да се прави, някой умен човек е казал "Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях". Трябва да се интегрираме в системата, няма как... :)

Още едно предизвикателство зад гърба ми

Ех тези изпити... така бързо минават. А толкова стрес изпитваме преди тях. А на самия изпит стрес няма - обзет си от задачите и няма време за стрес. Още повече когато последният трае само 1 час. На този изпит беше позволено да ползваме каквито искаме помощни материали. Всички имахме изпита, който се беше паднал миналата година (всичко е съвсем легално, доцентът ни ни го даде). Противно на очакванията ми задачите не само че се паднаха подобни, не - те бяха почти същите. Ама нали съм си карък по природа не взех миналия изпит със себе си, защото си викам: сега доцентът ще иска да види от нас творчество, ще даде задачи, които никога не е давал и така да провери кой може да се справя реално и кой не.

Както вече съм писал, не обичам много да уча преди изпитите. Е, по програмиране се наложи да изчитам повечко материал последните дни, понеже бях малко назад. Всъщност добре, че го наравих, иначе нямаше да се справя на този изпит. Трябва обаче да дефинираме какво означава "да се справиш". Изпитът вероятно не съм го взел. Защото бяха дадени 2 задачи, едната дава 40 точки, втората 60 точки. За да го вземеш ти трябват 45 точки някъде. Аз съм направил първата. Започнах да мисля и по втората, там имаше някои неясноти по условието, но както и да е. Вероятно щях да измисля нещо ако имах повече време (имам само 1 час, втората задача изисква комплексно познаване на масиви и указатели, а първата става само с масиви), но както и да е, да не се оправдавам сега. За мен това не е провал, защото първата задача си я измислих сам. Не съм ползвал образеца от миналата година (както казах, нямах изпита от миналата година в себе си), неволята те кара да си го направиш сам. :) И така и стана, направих го. Но втората не успях. Досега не се бях занимавал с програмиране, тъй като интересите ми са насочени повече към мрежите и комуникациите, но все пак съм съгласен, че без програмиране не става.

За мен този изпит отразява реално това, което аз знам, тъй като наистина на него показах точно това. За втората задача е трябвало човек само да промени някои стойности в решението от миналата година и това е цялата работа. Сигурно можех да го взема от някого. Е, не, предпочитам като стои името ми отгоре на листа, то това наистина да означава, че написаното по-долу е мое творение, а не на друг.

Други колеги са си направили задачите с помощта на решенията от миналата година. Те вероятно ще си вземат изпита, ще имат повече от мен. Някои ще кажат сега "Не е честно, ти си се постарал, а те са го попреписали почти". За мен обаче не е нечестно. Всеки си действа по своите принципи и не ме интересува другия как е оценен, интересувам се от себе си само. В крайна сметка ако се допуска на по-некомпетентни хора да се дават по-добри дипломи, това не е мой проблем, а проблем на институцията, която ги дава, т.е. те не са достатъчно компетентни по издаването на дипломи. В крайна сметка това е една хартийка и тя представлява "дрехата", ако трябва да съдим по поговорката "По дрехите посрещат, по ума изпращат".

И така дори и да остана на поправка, за мен това не е голям провал, тъй като за разлика от много други случаи в днешно време, смисълът на този изпит не се загуби, а той беше именно да покажа какво аз знам. Още повече, че аз виждам ползата в една такава поправка - все пак ще понауча още неща за нея, ще прочета повече, ще понатрупам повече умения може би. В крайна сметка там сме за да се научим, нали така? Е, точно това правя... :)