"Аз съм затворен, често студен, с твърда обвивка, нелесна за пробиване. Така и не се появи човек, който да успее да я пробие. Наистина бих искал да се случи. Защото знам, че за правилния човек, който все пак успее да достигне до сърцето ми, няма да говоря по този начин. И ще търся път към него, без да се уморявам..."
Това е откъс от публикация през Юли миналата година. Забелязвам, че напоследък relate-вам към написани преди време мисли и чувства и се опитвам да анализирам какво се е случило, как и дали времето ме е променило (вероятно остарявам и все повече материал ще има за relate-ване в миналото). Често заявяваме нещо, осъзнаваме нуждата от него, получаваме и желанието да се случи, но някъде по време на изпълнението процесът се чупи (за справка, хвърлете едно око на книгата ADKAR - a model for change in business, government and our community). Дали се чупи, защото желанието е изчезнало по време на изпълнението или просто по човешки сме се уморили - отговор няма. Или пък подлежи на по-дълбок анализ.
Впрочем, аналитичният ум беше моят господар и пътеводна светлина в онези, вече по-далечни, 20-30 години. Достатъчно е да се хвърли едно бързо око на наличните тук публикации отпреди повече от 10г и това веднага проличава. Рациото беше така силно изразено, че потискаше всеки опит за някакъв емоционален изблик на повърхността. Защото, няма да се лъжем - така просто е по-лесно. Може би си получовек така, но... дявол да го вземе, по-лесно е. Отдадеш ли се на чувства, всичко става толкова размито, толкова неквантифицируемо (знам, че няма такава дума), неизмеримо, несигурно, неконтролируемо, болезнено. Но и красиво. Поредното доказателство за вселенския баланс, между другото, за който естествено някъде някога съм писал.
Но нека се върнем към началото на това откровение. Не мога да не призная, че всъщност или желанията ми се сбъдват, или случките се случват по външен алгоритъм, над който контрол нямам, а е по-скоро "като му дойде времето". С времето обвивката действително се поразруши, което от своя страна позволи до мен да достигнат някои не съвсем изпитани допреди вълнения (за любопитните - текст от Декември м.г.). Като се замисля, всичко беше като скрийнсейвър - красив и пленителен, събрал сякаш всичко, което искаш да видиш в една картина. Но скрийнсейвърът е само статично изображение на момент, дори и период. В крайна сметка той изчезва и отдолу се появява реалността. Или както можем да констатираме: "Всичко е супер. Ама къде е уловката?"
Уловката е в това, че скрийнсейвърът е една илюзия, една представа за това, как бихме искали да изглежда животът ни. Звучи странно, но чрез него животът сякаш е намерил начин да бъде красив - правейки ни податливи на влюбване, на уязвимост, отдаденост и грижа. Правейки ни напълно слепи за това дали получаваме в замяна поне част от това, което даваме. Чрез него успяваме да се събираме и изграждаме връзки, които иначе биха били невъзможни поради егоцентризъм, егоизъм или всякакви его-производни, намиращи се в рационалния център за управление. Прилича на една житейска борба межди разума и чувствата - първият се грижи за нашата стабилност, сигурност, самосъхранение и оцеляване. А онези другите - те искат вълнение, щастие, спонтанност, даже лудост. И отново - истината е в баланса, защото само с разум сме като студени роботи, а само с чувства - в облаците и вредни за себе си. Но за да достигнеш до баланса, трябва да си изпитал ударите и на двете страни. Рационалната си страна сякаш я изпитах в 20те си, а изглежда това десетилетие е посветено на другата.
Двете страни обикновено са в конфликт. И при мен не е изключение. Рациото казва: Пусни, остави, забрави, всички показатели сочат към липса на смисъл, пречи, страдаш, прекрати, има данни за дългосрочна безсмисленост". А онези другите - "Остани, потърпи, ще стане по-добре, ще видиш; опитвай, опитомявай, давай. Oбичай".
"И ще търся път към него, без да се уморявам..."
Почти преди година написах: I met someone. Почти след година се чувствам като увиснал и все още твърде сляп на една висока летва, на която се опитвам да се набера и да покоря. Тя може би обаче не желае да бъде покорена. Може би не желае аз да бъда покорителят ѝ. Може би не се вписвам в конкретния момент от начертания житейски roadmap, където има график за това кога какво да се случи. Каквато и да е причината, след всеки провален опит да се набереш на такъв лост или летва, умората се засилва. Държи те единствено мотивацията, че успееш ли, наградата ще е голяма. Но и усилията не са малки. И ако не успееш в "разумно" количество време, накрая може би просто се пускаш...
* С любезното съдействие на Gentleman Jack Double Mellowed Tennessee Whiskey
