Винаги съм вярвал в баланса, който съществува в Нея, Вселената. Като човек, малко или много свързан с науката (макар и по-приложно), законът за запазване на енергията ми звучи толкова логичен и близък като концепция. За да съществува този вселенски еквилибриум, силите следва да се изравняват. Така, след период на сравнително трудна, турбулентна и камениста връзка, може би е дошъл моментът на промяната.
I met someone. Така го казват на английски май... Забелязвам, че в трисловията често има толкова много смислена информация, че сякаш е излишно да се развива около тях (мисля, че много велики изречения са само от 3 думи). Сигурен съм, че Тя има план за мен, около който да вземам моите човешко - индивидуални решения. За съжаление съм забелязал, че малко късно го изпълнява при мен, но може би трябва да съм благодарен, че все пак се случва. Отново поглеждам към предишната си публикация от лятото и сякаш моята умора беше чута и разбрана. Тази връзка приключи в началото на Септември и това беше нещо, което беше неизбежно. Приключи с въздишка - от една страна на разочарование, че в крайна сметка не се получи, но и на облекчение. Бях си казал, че ще (си) поживея като свободен електрон в близкото бъдеще и не ще се обвързвам с нищо. Не мина и месец обаче и ми беше сервирана новата предназначена за мен порция. Неочаквано. Като шамар. Шамар, така красив и сладък обаче, че не можеш да му се наситиш. Искаш още и още от него, защото заради анестезията на едно друго чувство, някак не боли. Или поне не боли, докато трае тази сладка упойка.
Вероятно трябваше да напиша това преди 15-20 години - за появяването на пеперудките, еуфорията и желанието за себеотдаване... но, както казах, изпълнението на плана ѝ при мен е забавено. Да изживяваш тийнейджърски чувства на тези години е някак... странно и объркващо. И да, изживявам е точната дума. Имам публикации отпреди 15г, които намекват за подобни неща, но те си останаха неизживени и неконсумирани. И понеже се хващам, че често съм твърде абстрактен в описанията си, ще опитам да бъда малко по-конкретен: когато не е до мен, не заспиваме и не се събуждаме заедно в прегръдките си, сякаш вече не се усещам цял. Усещането е особено, най-вече заради бившата самодостатъчност, която се беше настанила. Знам, че е минало твърде малко време, за да се правят заключения. Но когато ти липсва всяка една нотка на живот у него до такава степен, че дори и на опитите да те дразни, пак гледаш с усмивка - не е ли това другата половина?
Може би дотук със сладката страна на нещата. Не, защото има нещо лошо - визия, поведение, култура, възпитание, осанка, цялостно влияние, разбирания, остър ум... а просто, защото се появява страхът от това, че имаш какво да изгубиш. От това, че може да си сегмент в неговия живот, а не пътека с отворен край. Чувствам, че това, което ми се случва е или най-голямата благословия, или най-голямото проклятие. Защото по мои скромни наблюдения и заключения, такъв човек трябва да ти се случва или към края на живота като черешката на тортата, или просто естественият жизнен цикъл да ви раздели, когато му дойде времето. При така поставената летва, всичко друго би било посредствено.
Разбирам, че трябва да се радвам на това, което имам днес и да бъда благодарен, че имам още един ден с това, което искам и обичам. Но това е моята човешка черта, прозираща под вече поразбитата костелива черупка - имам нещо красиво и изпитвам тревога, че Вселената може да ми го отнеме и отреди на други... вероятно след като науча своите уроци от него.
Е, в крайна сметка и аз разбрах, какво е да си влюбен до Ушите на Вселената. Не знам дали има по-противоречиво чувство - да ти носи такава вътрешна хармония и пълнота и същевременно - да боли с потенциалното очакване, че шамарът рано или късно може да се усети. Но може би точно това е приемлива дефиниция на голямата дума с Л: за да я изживееш истински и безусловно, трябва да се хвърлиш и да изгориш в нея...
