Let go? *

 "Аз съм затворен, често студен, с твърда обвивка, нелесна за пробиване. Така и не се появи човек, който да успее да я пробие. Наистина бих искал да се случи. Защото знам, че за правилния човек, който все пак успее да достигне до сърцето ми, няма да говоря по този начин. И ще търся път към него, без да се уморявам..."

Това е откъс от публикация през Юли миналата година. Забелязвам, че напоследък relate-вам към написани преди време мисли и чувства и се опитвам да анализирам какво се е случило, как и дали времето ме е променило (вероятно остарявам и все повече материал ще има за relate-ване в миналото). Често заявяваме нещо, осъзнаваме нуждата от него, получаваме и желанието да се случи, но някъде по време на изпълнението процесът се чупи (за справка, хвърлете едно око на книгата ADKAR - a model for change in business, government and our community). Дали се чупи, защото желанието е изчезнало по време на изпълнението или просто по човешки сме се уморили - отговор няма. Или пък подлежи на по-дълбок анализ.

Впрочем, аналитичният ум беше моят господар и пътеводна светлина в онези, вече по-далечни, 20-30 години. Достатъчно е да се хвърли едно бързо око на наличните тук публикации отпреди повече от 10г и това веднага проличава. Рациото беше така силно изразено, че потискаше всеки опит за някакъв емоционален изблик на повърхността. Защото, няма да се лъжем - така просто е по-лесно. Може би си получовек така, но... дявол да го вземе, по-лесно е. Отдадеш ли се на чувства, всичко става толкова размито, толкова неквантифицируемо (знам, че няма такава дума), неизмеримо, несигурно, неконтролируемо, болезнено. Но и красиво. Поредното доказателство за вселенския баланс, между другото, за който естествено някъде някога съм писал. 

Но нека се върнем към началото на това откровение. Не мога да не призная, че всъщност или желанията ми се сбъдват, или случките се случват по външен алгоритъм, над който контрол нямам, а е по-скоро "като му дойде времето". С времето обвивката действително се поразруши, което от своя страна позволи до мен да достигнат някои не съвсем изпитани допреди вълнения (за любопитните - текст от Декември м.г.). Като се замисля, всичко беше като скрийнсейвър - красив и пленителен, събрал сякаш всичко, което искаш да видиш в една картина. Но скрийнсейвърът е само статично изображение на момент, дори и период. В крайна сметка той изчезва и отдолу се появява реалността. Или както можем да констатираме: "Всичко е супер. Ама къде е уловката?"

Уловката е в това, че скрийнсейвърът е една илюзия, една представа за това, как бихме искали да изглежда животът ни. Звучи странно, но чрез него животът сякаш е намерил начин да бъде красив - правейки ни податливи на влюбване, на уязвимост, отдаденост и грижа. Правейки ни напълно слепи за това дали получаваме в замяна поне част от това, което даваме. Чрез него успяваме да се събираме и изграждаме връзки, които иначе биха били невъзможни поради егоцентризъм, егоизъм или всякакви его-производни, намиращи се в рационалния център за управление. Прилича на една житейска борба межди разума и чувствата - първият се грижи за нашата стабилност, сигурност, самосъхранение и оцеляване. А онези другите - те искат вълнение, щастие, спонтанност, даже лудост. И отново - истината е в баланса, защото само с разум сме като студени роботи, а само с чувства - в облаците и вредни за себе си. Но за да достигнеш до баланса, трябва да си изпитал ударите и на двете страни. Рационалната си страна сякаш я изпитах в 20те си, а изглежда това десетилетие е посветено на другата. 

Двете страни обикновено са в конфликт. И при мен не е изключение. Рациото казва: Пусни, остави, забрави, всички показатели сочат към липса на смисъл, пречи, страдаш, прекрати, има данни за дългосрочна безсмисленост". А онези другите - "Остани, потърпи, ще стане по-добре, ще видиш; опитвай, опитомявай, давай. Oбичай". 

"И ще търся път към него, без да се уморявам..."

Почти преди година написах: I met someone. Почти след година се чувствам като увиснал и все още твърде сляп на една висока летва, на която се опитвам да се набера и да покоря. Тя може би обаче не желае да бъде покорена. Може би не желае аз да бъда покорителят ѝ. Може би не се вписвам в конкретния момент от начертания житейски roadmap, където има график за това кога какво да се случи. Каквато и да е причината, след всеки провален опит да се набереш на такъв лост или летва, умората се засилва. Държи те единствено мотивацията, че успееш ли, наградата ще е голяма. Но и усилията не са малки. И ако не успееш в "разумно" количество време, накрая може би просто се пускаш...

* С любезното съдействие на Gentleman Jack Double Mellowed Tennessee Whiskey

Светът е едно тъжно и самотно място

36 години вероятно стигат, за да разбереш донякъде света и обитателите му. Сигурен съм, че напредвайки с годините, картинката ще се изясни още повече, може би дори ще се промени коренно. Но моите наблюдения са от гледната точка на тази възраст. И те са свързани с една изконна човешка черта - самотата. 

Занимавам се с комуникации вече 15+ години, макар и чисто технологично. Свързването винаги ме е впечатлявало, защото изисква повече от един субект, а за целта трябва и протокол - правилата на играта. А където има правила, всичко е някак по-лесно, по-дефинирано, детерминистично. За жалост важат само в техниката. При хората няма стандарти, няма протоколи. В повечето случаи сме сами със себе си - с мислите си, настроенията, желанията си. Макар все повече да се свързваме чрез всякакви комуникационни средства, всъщност сме все по-самотни и изолирани. Самотата е сякаш вродена в човека, но като че ли една от основните цели в живота ни е да я изкореним, да я унищожим. Или поне би трябвало да бъде. Вместо това често избираме да се затворим и да не допускаме никого.

А за да се свържеш с някого истински, трябва да се отвориш. Да рискуваш да се покажеш гол и уязвим. Да, уязвимостите плашат. Те са входна точка за недоброжелатели, но и за истинска здрава и силна връзка с онези, които те обичат. В мислите си държим ключа към затворника в нас. Можем да го използваме и да отключим дори и малък шанс за взаимност и щастие. Или да го оставим непокътнат и да напуснем този свят така, както сме се появили на него - сами и с плач.

За Големите Уши на Вселената

Винаги съм вярвал в баланса, който съществува в Нея, Вселената. Като човек, малко или много свързан с науката (макар и по-приложно), законът за запазване на енергията ми звучи толкова логичен и близък като концепция. За да съществува този вселенски еквилибриум, силите следва да се изравняват. Така, след период на сравнително трудна, турбулентна и камениста връзка, може би е дошъл моментът на промяната.

I met someone. Така го казват на английски май... Забелязвам, че в трисловията често има толкова много смислена информация, че сякаш е излишно да се развива около тях (мисля, че много велики изречения са само от 3 думи). Сигурен съм, че Тя има план за мен, около който да вземам моите човешко - индивидуални решения. За съжаление съм забелязал, че малко късно го изпълнява при мен, но може би трябва да съм благодарен, че все пак се случва. Отново поглеждам към предишната си публикация от лятото и сякаш моята умора беше чута и разбрана. Тази връзка приключи в началото на Септември и това беше нещо, което беше неизбежно. Приключи с въздишка - от една страна на разочарование, че в крайна сметка не се получи, но и на облекчение. Бях си казал, че ще (си) поживея като свободен електрон в близкото бъдеще и не ще се обвързвам с нищо. Не мина и месец обаче и ми беше сервирана новата предназначена за мен порция. Неочаквано. Като шамар. Шамар, така красив и сладък обаче, че не можеш да му се наситиш. Искаш още и още от него, защото заради анестезията на едно друго чувство, някак не боли. Или поне не боли, докато трае тази сладка упойка.

Вероятно трябваше да напиша това преди 15-20 години - за появяването на пеперудките, еуфорията и желанието за себеотдаване... но, както казах, изпълнението на плана ѝ при мен е забавено. Да изживяваш тийнейджърски чувства на тези години е някак... странно и объркващо. И да, изживявам е точната дума. Имам публикации отпреди 15г, които намекват за подобни неща, но те си останаха неизживени и неконсумирани. И понеже се хващам, че често съм твърде абстрактен в описанията си, ще опитам да бъда малко по-конкретен: когато не е до мен, не заспиваме и не се събуждаме заедно в прегръдките си, сякаш вече не се усещам цял. Усещането е особено, най-вече заради бившата самодостатъчност, която се беше настанила. Знам, че е минало твърде малко време, за да се правят заключения. Но когато ти липсва всяка една нотка на живот у него до такава степен, че дори и на опитите да те дразни, пак гледаш с усмивка - не е ли това другата половина?

Може би дотук със сладката страна на нещата. Не, защото има нещо лошо - визия, поведение, култура, възпитание, осанка, цялостно влияние, разбирания, остър ум... а просто, защото се появява страхът от това, че имаш какво да изгубиш. От това, че може да си сегмент в неговия живот, а не пътека с отворен край. Чувствам, че това, което ми се случва е или най-голямата благословия, или най-голямото проклятие. Защото по мои скромни наблюдения и заключения, такъв човек трябва да ти се случва или към края на живота като черешката на тортата, или просто естественият жизнен цикъл да ви раздели, когато му дойде времето. При така поставената летва, всичко друго би било посредствено. 

Разбирам, че трябва да се радвам на това, което имам днес и да бъда благодарен, че имам още един ден с това, което искам и обичам. Но това е моята човешка черта, прозираща под вече поразбитата костелива черупка - имам нещо красиво и изпитвам тревога, че Вселената може да ми го отнеме и отреди на други... вероятно след като науча своите уроци от него. 

Е, в крайна сметка и аз разбрах, какво е да си влюбен до Ушите на Вселената. Не знам дали има по-противоречиво чувство - да ти носи такава вътрешна хармония и пълнота и същевременно - да боли с потенциалното очакване, че шамарът рано или късно може да се усети. Но може би точно това е приемлива дефиниция на голямата дума с Л: за да я изживееш истински и безусловно, трябва да се хвърлиш и да изгориш в нея...

7 години по-късно

Поглеждам си последната публикация отпреди над 7г и лека усмивка се прокрадва по устните ми. С нея сякаш провокирах тези "някои неща", за които споменах, да се променят. И наистина - промениха се. За жалост обаче, не в посоката, която си представях. Нов дистракт фактор, ще речете? Да, ама не точно. Състоянието, в което изпаднах... трудно мога да опиша, но пък ще опитам.

Преди почти 5г в живота ми се появи човек, който не е дистракт фактор или нека да се изразя по-човешки - пеперудките в стомаха просто ги нямаше. Не усещах влюбване, нямаше тръпка, нямаше взаимност на чувствата, поведенията, интересите... сякаш нямаше обща земя, на която тази "структура" да стои. Но въпреки това, се впуснах по това течение с цел да се изнеса от вкъщи, защото беше крайно време. Да се пуснеш по течението, вместо да послушаш интуицията си и вътрешния ти глас, който крещи "Не!" е грешка, за която си плащам и до днес. Защото през тези изминали години, които вече не са чак толкова малко за една връзка, нещата все още са трънливи, трудни, абсурдни чак. Имаше период, и то до скоро, в който имах надежди, бил съм щастлив дори, даже обичах... когато взаимоотношенията ни вървяха, макар и да е било временно. Но след толкова време, в един момент просто се уморяваш. Да слушаш крясъци, да преживяваш постоянно вербална агресия, обвинения, прищевки, импулсивност, детинщина. Много пъти съм правил опити да приключа. Признавам - от несигурност и страх, че ще остана сам, съм се връщал обратно. Но в такива моменти съм забравял съвета на един приятел - по-добре сам, отколкото в лоша компания. 

Веднага искам да кажа, че не прехвърлям цялата вина за моето нещастие на човека отсреща. Проблемът е в ужасно лошата комбинация и несъвместимост между нас - по отношение на интереси, желания, поведение, изразяване. Знам, че противоположностите уж се привличат. Но не може хора, които са толкова далеч един от друг, да имат каквато и да е притегателна сила помежду си. И до ден днешен се доказва това. Постоянни спорове, за всичко, ескалиращи в обиди и ужасни скандали. Нямам нищо против един хубав спор, от който да се роди истината, но когато отсреща ти се повишава тон, не става. После следват извинения и възвръщане към нормалното. И така до следващия път - за нещо ново или пък защо не, за стари и прашни, позабравени, но не съвсем, точки на пресичане? И докато за него тези неща явно са нормални, защото е израснал в среда с крясъци, караници и скандали - за мен не са, защото в моето семейство никога не се е говорило по този начин. И всеки път, когато върху мен се изсипва поредната порция гнус за поредната дреболия, физически ме боли там, където уж трябваше да усещам пеперудките. Тях ги няма, вероятно защото и аз не съм цвете за мирисане и те не идват. :) Аз съм затворен, често студен, с твърда обвивка, нелесна за пробиване. Така и не се появи човек, който да успее да я пробие. Наистина бих искал да се случи. Защото знам, че за правилния човек, който все пак успее да достигне до сърцето ми, няма да говоря по този начин. И ще търся път към него, без да се уморявам...

Intrinsically Beautiful / Intrusively Barbaric

Когато наближиш 30-те и някои неща не са се променили досега, ти става ясно, че най-вероятно те такива ще си останат и за в бъдеще. Не е кой знае колко страшно, приемаш фактите и продължаваш. Всичко е наред, е, от време на време се замисляш, че е можело да бъде по друг начин, но нищо сериозно – просто светкавични моменти на слабост, които отшумяват бързо и после се връщаш към „нормалния“ си начин на живот. Но за съжаление невинаги е така безобидно. Понякога заразата се настанява по-трайно и започва бавно да се намества в подреденото ежедневие и да съсипва всичко. Това се нарича distract factor – най-големият бич на професионалиста.

Дистракт факторът сам по себе си не е нещо лошо. Всъщност е страхотен и вътрешно красив, но има смисъл само при определени обстоятелства. Те са свързани с понятието за „нормалност“ (все още я има слава Богу) и дистракт факторът играе положителна роля при този тип хора. Той ги „отвлича“ от нещо вероятно по-безсмислено и ги въвлича в една вътрешно красива спойка заради която съществува нашият свят.

За други обаче дистракт факторът е като вирус – закача се, когато най-малко очакваш, подчинява те и променя поведението ти. Отвлича вниманието ти към други аспекти и конфигурации, но тъй като те са невъзможни, си е чиста загуба на време. Ценно време за постигане на по-всеобщи и важни цели, но мисловният процес е до такава степен изкривен, че работата по постигането на тези цели е затруднена. Всъщност извършва се отрицателна работа – инвестираното CPU време никога няма да бъде възвърнато. Това е един брутално варварски начин да бъдеш разоръжен, разстроен, разсеян, объркан.

И защо е всичко това? Не разбра ли кукловодът, че за някои хора това не е полезно и ги разсейва от по-висши цели, които са си поставили… Не се ли изтърка играта с пращането на някоя душа, за да съсипва крехката стена на някоя друга… И как по дяволите може изобщо една душа да е красива и поради това да става зловредна?

Face/Off

Винаги съм мислел, че едно от нещата, които умея добре, е да се поставям на мястото на другия. Да вляза в неговото положение, да видя неговите проблеми. Ясно е, че това не може да стане напълно, ако не си преживял същото, но все имам чувството, че все пак го умея повече от средностатистическия човек. Обикновено сам решавам, кога да се опитам да погледна през чуждите очи, но напоследък забелязвам натрапчивото чувство, че се притеснявам за проблемите на колегите си, с които работя.

Поставям се на тяхно място – 4 години назад:

Вече съм в четвърти курс. Всичките ми колеги работят и изкарват пари. Аз също работя във фирма заради парите – работата не е кой знае колко интересна, но колкото часа стоя, толкова ми плащат. Аз съм на 22. Имам приятелка, имам социален живот, имам кола, обичам да излизам с приятели, да купонясвам, да чувствам пулса на живота в себе си. Паралелно с това уча в университет и там късметът или случайността ме е събрала с интересни хора, с които правим интересни неща. Но там пари няма. Парите са в безинтересната работа. А аз искам да правя интересните неща. Не мога да правя и двете, защото заради едното няма да има време за другото. Но там няма и сигурност, че нещата ще се променят. А аз все пак съм на 22. Само веднъж ще съм на толкова.

Обмислял съм хиляди пъти какво да правя. Трудно е да взема решение. Вече изкарвам пари и съм нагласил живота си спрямо текущите ми доходи. И все пак го правя. Отказвам се от сигурния си доход, за да отдам времето си на една кауза, която не се знае какво ще донесе. Загърбвам облагите от финансовата сигурност, за да отдам времето си на хората, с които харесвам да работя и научавам много неща, защото те са ми повече от колеги. Но аз все пак съм на 22. Изкушенията са много, няма да ми е лесно. Може би пак ще трябва да ми помагат мама и тате. Не знам какво ще излезе. Но искам да опитам… в името на екипа и на успеха.

Това виждам през очите на моите колеги и не ми дава покой от известно време. Ако се върна 4 години назад в своята кожа ще видя, че нещата стоят по съвсем различен начин. Не са ми трябвали повече пари от символичните, които получавах на интересното, но финансово оскъдно място. Не съм имал нито едно от гореизброените неща. На тази възраст аз не бях на 22. Не знам на колко бях, но така и не я изживях. А героят, в чиято кожа влязох по-горе си я изживява. От тази възраст горе-долу се появява необходимостта от финансова стабилност и независимост. И ми е адски мъчно, че на интересното място не мога да ги предоставя. Няма да забравя думите на един от героите ни: Искам да знам, че мога да оставя 20 лева някоя вечер в ресторант без да се притеснявам, че с това ще затрудня родителите си.

Това са моите герои. Те направиха своите жертви в името на каузата. Това означава толкова много за мен. Не мога да гарантирам, че ще излезе нещо. Но съм длъжен да напрегна всеки мускул и мозъчна клетка, да положа всички възможни усилия. Дължа го на тях. За да може всеки един от нас да е в състояние да остави 20 лева в ресторант без да се затруднява…

И няма да има покой докато не направя необходимото. Или докато спре да ми пука. Но има непреходни ценности, за които просто не може да спре да ти пука…

Некадърният ръководител

Преди 6 години започнах работа в ТУ-София с идеята и амбицията да се занимавам с управлението на ИТ инфраструктура. Това ми беше интересно, такава професия си бях избрал, това исках да правя. Интересно ми беше да работя с машини. Винаги се управляват по някакъв алгоритъм и резултатите в повечето случаи са предвидими.

Първите 4 години от този период работих сам. Да, имаше и други колеги, но истината е, че работих сам. Винаги съм смятал липсата на истински екип в тоя факултет като основен проблем и даже в един блог преди няколко години описах раздразнението си от липсата на организация поради това. Повечето неща и задачи ги правех сам и не се налагаше да обяснявам на никого нищо. Беше лесно. Да, имаше проблеми, но беше лесно…

От две години насам имам екип. Това са хора, които искат да работят С мен и всички заедно олицетворяваме една визия. Сега пак има проблеми. Но е трудно. Защо? Нали уж липсата на екипа беше главният проблем?

Оказа се, че организацията на този екип не е никак лесна задача. Не, че е моя работа да го правя – аз продължавам да обичам да работя с предвидимите машини. Но някак се очакваше от мен. Те го очакваха – да впрегна и канализирам усилията на всички, за да се получи движеща сила и да има реални резултати. Но си пролича, че не разбирам от тая работа и не мога да се справя. Сега имам екип и не знам какво да правя с него. Не мога да го организирам, не мога да го мотивирам, не мога да го ръководя.

Всеки греши, нормално е. Правил съм различни грешчици в работата си през годините. Но в импровизираната си роля на ръководител сгреших много. Това е моят голям гаф. Това е моят голям провал…

Правилно ли Ви разбрахме, г-н Мамалев?

За таланта като човешки феномен сигурно може да се изговори много. Дали се раждаш с него или пък го развиваш, дали го има всеки един от нас или само избрани. Ако са избрани, по какъв критерий са „избирани“? Едно обаче е сигурно – това е една велика и осмисляща съществуването сила и когато някой успее да я озапти, тогава казваме, че е велик.

„Разбираш ли ме правилно“ е моноспектакъл, който имах удоволствието да гледам преди повече от 7 години, когато беше на сцена в театър „Сълза и смях“. И тогава, а и сега, когато го гледах отново в симпатичния арт клуб „Студио 5“, ми направи впечатление, че това представление прелива от енергия. Противно на законите на физиката, сякаш играта на Георги Мамалев генерираше енергия, която заливаше публиката с положителни емоции от една страна и зареждаше самия актьор с щастие и удовлетворение, че е толкова обичан. Е, все пак ако се замислим, сигурно физиците пак ще излязат прави, че нищо не се създава и не се губи, а само се превръща. Ако талантът му е потенциалната енергия, то чрез играта си той я превърна в кинетична, която струеше по време на цялото представление – част от нея ние погълнахме и се усмихнахме, а друга част отразихме, за да се усмихне и той. Затова и хора като него могат с чисто сърце да си признаят, че са щастливи. По-добра симбиоза между човек и човек ми е трудно да си представя. Дори в любовта все единият страда. Но това тук – дори и то е любов. Може би в по-висша форма.

Дали всички имаме по едно такова късче величие у нас, което чака да бъде открито и енергизирано? Дали всеки от нас може да бъде по-висш от това просто да съществува за себе си? Или пък тази чест се пада на избраните? И кои са тези избрани – онези, които са съумяли да открият това късче у себе си? А може би само някои го имат, а другите са просто заселници? Заселници, които цял живот търсят „конвертора“. Остава ни надеждата, че някой ден ще го намерим и няма да е прекалено късно.

Респект, г-н Мамалев. И благодаря за енергията…

Кой е той?

Пролетта и лятото се отразиха благоприятно на личностните ми проблеми, с които занимавах многобройната си аудитория преди почти година. Не, че ги реших, за съжаление. Просто най-вероятно бяха натикани в някой тъмен ъгъл на съзнанието, където макар и временно можех да се отърва от натрапчивото им присъствие.

Все пак дори и да изникнат отново, мисля, че няма да е толкова зле, колкото беше. Приех факта, че съм такъв и че не мога да се държа като останалите. Приех емоционалната затвореност като част от моята индивидуалност. Това обаче не означава, че ми харесва. Мисля си, че има друг човек под тази представителна обвивка. Дали е по-добър или по-лош, дали е по-луд или пък съвсем нормален… как да разбера? Не знам, само знам, че ако не се чувстваш добре, значи има нещо неестествено, което пречи. Има проблем и той най-вероятно е психологически. Ако не успея сам да го извадя на повърхността, може би ще трябва специализирана помощ. Защото не съм живял и половин живот още (предполагам) и ако ще продължаваме в същия дух, се виждам в много неприятна светлина идните години. Непонятно ми е защо е толкова сложно да откриеш себе си. Знам, че при много хора е проблем, но при мен суперегото до такава степен е изолирало всичко останало, че просто не мога да видя човека отвътре. А той може би е нормален, пълноценен член на човечеството, социален и забавен, дори готин? Би било разхищение ако оставим на оня сноб да не му позволи да се покаже. Та той дори не му позволява да говори открито и искрено!

Мисля си, че нещо трябва да се случи, за да се разкара. Нещо разтърсващо, преобръщащо светогледа. Чувал съм, че любовта действала така. Но или на някои тя просто не се случва или не може да пробие през тази желязна завеса, така че явно тя при мене не работи. Хората около мен също се опитват да я пробият – напоследък колегите ми се опитват да станат по-близки с мен, може би в стремеж да се премине от кръга на познатите/колегите в този на приятелите. Опити за социализация, събирания и пътувания обаче биват отхвърлени. Не знам кой от двамата говори в момента, но не се чувствам част от тяхната компания – така както са те помежду си. Различни сме, макар да споделяме обща ценностна система. И все пак те ми повлияха. Не мога да кажа още дали добре или зле. Познанството ми с тях доведе до известни страдания, които можех да си спестя. Сигурно ще ми липсват догодина като си заминат. Дано поне тази малка емоцийка се процеди през желязната завеса. Сигурно можех и много повече да направя за тях, но колкото-толкова. Оттук нататък не съм сигурен, че мога да дам повече. Има един момент, от който те сами продължават нататък след началната инерция, за която помогнах. Наближава моментът да напуснат кораба-майка и да продължат към амбициозните си цели. За да може корабът да помисли и за себе си най-накрая – да опита да погледне по-навътре и да разбере кой е, къде иска да отиде и какво е мястото му на тази изтормозена от паразити планета… Защото тя ми даде всичко, а аз какво да дам в замяна? Искам да ѝ се отплатя, но не знам как. Подскажи ми, моля те. Не е ли всеки тук, за да ти остави нещо непреходно, нещо различно от артефакти в канализацията?

В крайна сметка ‚програмист‘

7 години откакто престъпих прага на Техническия Университет – София. Дали тогава, в онази юлска вечер, когато отидох на вечерния кандидат-студентски курс по физика, съм имал дори и най-малка представа, че ще се задържа толкова дълго там… Дълго изглежда на цифра, но реално мина много бързо. Спомням си всичко съвсем ясно…

Помня залата, в която бях; задачите, които решавах; хората, с които се запознах. Помня кандидат-студентския си изпит на 19.Юли.2004, както и къде отидох и какво правих след него… Помня и еуфорията от оценката си, приемането, записването и изобщо трепетите на всеки кандидат-студент… помня ги, защото ТУ остави у мен следа, променяйки ме. За 12 години в училище не изживях и частица от онова, през което съм минал в ТУ. Този блог описва доста от нещата... И това не е много, но относително погледнато е. А то нали уж всичко е относително…

В началото на първи курс помня, че си водех един дневник със заглавие „ТУ абсурдите“. Този дневник видя бял свят само няколко дни, защото абсурдите бяха твърде много, за да бъдат описвани. Предполагам, че причината да се откажа от него, бе приспособителният ми инстинкт, който реши, че за мен би било по-добре да притъпя високите си очаквания и повече да забелязвам положителните страни. Не беше лесно, но свикнах. Всички свикнахме. Но имахме избор и някои взеха другото решение. Останалите решихме да не съжаляваме – така, както и тези, които заминаха.

И за да не избягам твърде далеч от заглавието - още от началото забелязах как системата упорито се опитва да ме направи програмист. Упорито никак не значи „прилежно“ или „ефикасно“ – значи просто, че системата очаква на изхода да има такъв. И аз като системата бях упорит и удържах фронта, защото не исках да съм такъв. Удържах го през всичките тези години, през които системата ме лъжеше, че ме учи, а аз я лъжех, че разбирам. Накрая уж победих – станах BSc. и не съм програмист (ура!). И сега дойде финалната права – магистърската работа. И в нея нямах ни най-малко намерение да се превъплъщавам в програмист… да, ама не! Явно тая работа не е като оная (бакалавърската – б.а.). Трудно ми е да си представя как на последната стъпка ще започна да правя онова, което избягвах да правя толкова години. А именно, ще правя това, което ми беше натресено, защото другата ми идея беше отхвърлена. Фактът, че ще трябва да поскърцам със зъби и да се прежаля, потейки се над някакви проблеми обаче не ме притеснява чак толкова. Повече ме притеснява резултатът от работа, вършена с нежелание. Не вярвам в положителен и продуктивен резултат от такава работа. Вярвам в продуктивния резултат на отхвърлената ми идея… но за съжаление тя беше окачествена като ‚отбиване на номера‘. Защо ли… след като работата по нея никак не е малко и би обогатила професионално няколко човека вместо един, който да добави +1 публикация към великия път към професурата си.

Но карай… в крайна сметка явно системата наистина винаги печели. Тя искаше програмист. И ще го получи, макар и нескопосан…

FITT2HEL - Helsingin Tunteet

За да мога да предам най-ясно вълненията и мотивацията си по текущата тема, трябва да се върна 4 години назад. Трудно е да се повярва, че толкова са изминали, но е факт. Точно преди толкова имах възможността да пътувам до Хелзинки/Финландия по програма Intensive Programme – Improving the Security Knowledge in ICT. Това пътуване беше главно с образователна цел, но това, което видях и преживях там ми направи силно впечатление. Всичко това съм описал в 12 статии и сега няма да се повтарям. Важното е, че тогава си обещах, че някой ден ще отида отново. Оттогава всяко лято наглеждам офертите на авиокомпаниите и замечтано очаквам деня, в който ще направя тази резервация.

С това очакване си останах до края на Ноември 2010г, когато поради неизвестни за мен причини и обстоятелства преживях известен brain wash. Трудно е да се каже дали беше свързан с външни фактори – хората около мен или просто осъзнах някои неща от само себе си. Буквално за една вечер без видима причина се срина основата, на която градях живота си и за десетина дни изпаднах в безпътица. И това е описано… и сега, замисляйки се, се радвам, че не бях (и не съм) достатъчно смел, за да извърша най-голямата глупост, която човек може да предприеме. В крайна сметка взех решения за някои промени, които реално може и да не са кой знае какво, но все пак ми дават увереност, че са крачка в правилната посока.

В подобно състояние търсиш начин да се измъкнеш от тази ментално-емоционална пропаст. Имах събрани достатъчно пари, но ме измъчваше фактът, че не мога да им намеря стойностно приложение. Шопинг терапията не беше решение – ефектът е твърде краткотраен. Материалните изкушения не ме блазнеха, защото те не могат да запълнят празнотата, поради която бях в това състояние. И изведнъж идеята ме осени…

Беше тъй проста и гениална – да зарадваш някого, да направиш подарък. И реших за благодарност към моя екип (или по-скоро към екипа, от който съм част) да им подаря онова пътуване, което през 2007г си бях обещал да направя отново. За благодарност, че са толкова готини и че работим заедно. И така в края на Декември имахме билети и хотелска резервация за 4 човека в Хелзинки за дните от 11.07 до 19.07 – повече от половин година предварително.

За мен това пътуване беше цял един проект. Разучаването, търсенето, подготовката, организацията, изненадата… И очакването – не по-малко приятно от самото събитие. Поставих целта пред себе си, която толкова ми липсваше тогава. Няма да забравя реакциите им, когато обявих ‚проекта‘ FITT2HEL малко след Нова Година. За тях беше приятна изненада. За мен – някаква еуфория, че съм направил нещо смислено. И така започна очакването.

Неусетно отмина времето и също така бързо отминаха и деветте дни, които многократно бях преживял вече в съзнанието си и все по различни начини. Сега анализирам всичко и съдейки по техните реакции стигам до заключението, че си е струвало всеки цент. Проектът беше успешен – от нещо толкова прозаично като парите успях да създам experience у още трима човека. Каквото и да бях купил, то щеше да е твърде преходно и временно. А пътуването и спомените, които ще запазят са някак непреходни ценности, които обогатяват душата и остават завинаги. Не мога да си представя по-добра инвестиция. И всеки път, когато се спомене това пътуване, ще се чувствам удовлетворен, че съм направил добър избор и че съм станал дори и мъничък фактор в живота на няколко човека…

А сега е време да поработим. Чака ме дипломна, чакат ни важни решения за есента. Всички трябва да се чувстват пълноценни в тази работа. FITT има голяма потенциална енергия според мен, но за момента - малка кинетична. И ще се старая да превърнем тази потенциална енергия в кинетична, така както от потенциалната енергия на едни прости пари създадохме незабравим experience…

Out of Focus

Случвало ли ти се е да изгубиш целта пред себе си? Цялата амбиция и желания се изпаряват и на тяхно място се настанява чувство на празнота и липса на смисъл. Яд ме е, че изпадам в подобни състояния, защото има толкова много неща, за които си заслужава да ставаш сутрин и да изживяваш деня си с наслада. Избрал съм си кариера, която може да направи щастлив мен самия, но ми се ще да бях избрал такава, с която да можех да оставя някакъв сносен footprint след себе си. Не всеки е велик, да, но вярвам в това, че всеки има потенциала да бъде нещо повече от просто консумент, който идва и си отива.

Ти може би откриваш смисъла в любовта, онова чувство на хармония и пълнота или както там го описват, ако изобщо подлежи на описание. Или пък в комбинация с професията ти, както е при повечето хора. За мен този вариант все още не е проработил, макар че годините вече не са малко. Може би стрелата все пак наистина пропуска някои, или? При това положение да изгубиш фокуса над едничката си цел може да се окаже много нездравословно. И преди се е случвало, но след ‚кризата‘ си мислиш, че е било нещо временно и вече е минало… докато вълната отново не те закара на дъното. Тогава търся знак от съдбата, който да ми помогне да вляза отново в релси. Досега обаче не съм се натъквал на такъв. Вероятно в един момент просто инстинктът за самосъхранение заработва по-ефективно, за да ме запази до следващия пад.

Или може би си достатъчно щастлив от това, че имаш работа, жена, кола, пари? От това, че грабиш с пълни шепи от живота и това е твоята житейска философия? Поздравления – ти си НОРМАЛЕН, пълноправен член на обществото, изпълнявайки всичките му нормирани критерии. И аз ти завиждам за това…

Професионалистът

Питам се, кое ли изисква повече усилия – да събереш смелост и да си кажеш всичко на когото трябва или да се опитваш да се бориш с чувството, да го игнорираш, затапваш и мачкаш, докато не го преодолееш. На пръв поглед изглежда така, сякаш първото е куражлийската стъпка, но като се замисля, не е така. Колко лесно е да стовариш върху другия и да го оставиш да се оправя със създалата се ситуация. Просто си изливаш душата и готово. Не казвам, че е лесно. Но твърдя, че е загуба и позор за професионалиста.

Истинският професионалист не би допуснал емоциите да му се бъркат в работата. Особено ако не работи сам. Това би подкопало основите на взаимоотношенията, които са изградени в екипа. Доверието в него е всичко, но ако не се преценя внимателно до каква степен може да се споделя, може да стане опасно. Професионалистът има цел и кауза. Смущаващи фактори, произтичащи от него, са вредни, абсурдни и трябва да се изолират, защото биха внесли дисхармония в групата. Професионалистът трябва да вярва в тази цел силно. Само така може би ще съумее да приоритизира така, че да не поставя егоистичните си наклонности пред общите цели.

Избирам второто, защото вярвам в тая кауза. Това е изпитание за духа и волята. Дано да бъда професионалист. Ако не бъда, ще ме сменят с друг. Защото важен е екипът, а не аз. Затова и моята вътрешна борба е безмилостно жестока…

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                              толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

...

Н.Вапцаров, 1942г.

Мании и Зависимости

Кога човек става истински независим? Може би когато остане напълно равнодушен и неемоционален към случващото се около него. Когато харесвам нещо, става зависим от него. Появява се зависимост, причинена от нуждата да го запазя, защото харесването ми доставя удоволствие. Това внася смущения в живота, който уж си решил да си подреждаш по някакъв начин. За да намалим тежкия ефект от тия смущения, вероятно и в живота си трябва да се научим да използваме някакъв incident management процес (както в ITIL). Процес, който методично и структурирано да премахва смущението и да ни вкарва отново in compliance със собствените ни разбирания.

Не е ли противоречиво обаче – това би било адски скучно. Понякога инцидентът може да те накара да преосмислиш параметрите на цялостната услуга, която съзнанието предоставя на духа. Тази услуга отговаря ли на очакванията му? Ако не, то знаем, какво следва – един недоволен клиент. Но няма на кого да се оплаче. Може само да се надява, че инцидентът ще доведе до някаква промяна някой ден. Не е ли това чист мазохизъм?!

Един инцидент е външен фактор, който смущава затворената хармонична система. За жалост или не, тя изобщо не е затворена. Има толкова места, през които може да се атакува. И напоследък все пасивни атаки – без директни усилия и цели. Само със силата на един характер, на една същност. И неосъзнато намираш мястото, през което да пробиеш. Пробихте ли или аз забравих да заключа вратата? Или не забравих май…? Все едно. Никога никой не чука на тая врата. Винаги влизат с взлом и без да питат дали искаш...

Split

Понякога се питам защо се занимавам с всичко това изобщо. Напоследък по-често. Имаше един момент, до който мотивацията ми произтичаше изцяло от мен и моите амбиции. После се появи екип и го приех като лична отговорност да се грижа за развитието му. Да мултиплицирам всичко онова, което придобих сам със собствени усилия, за да могат тези хора да се развиват в това, което искат – те като личности и професионалисти и те заедно – като екип.

За човек с твърде много свободно време и недостатъчна социализация загубата на цел пред себе си е твърде болезнена. Тогава времето става изключително брутално, щом няма с какво да се запълни. Прокрадват се нездравословни мисли, губиш почвата, не знаеш на какво да се опреш, живеенето става съществуване…

Няма да забравя онзи договор за работа в НР, който подписах, но не изпратих преди почти 4 години. На този ден малко или много взех решение за това какъв ще съм сега. Мисля си, че трябваше да го изпратя. И да заработя на пълен работен ден, всеки ден, както всички. Където всеки един ден щяха да ме изцеждат така, че като се прибера да нямам сили за подобни размишления. И където съзнанието ми щеше да е ангажирано от проблемите на стотици клиенти – само не и от моите! Надали щеше да е по-зле. Да, щях да съм незначително зъбно колелце от голямата машина, но какво от това – щях да си живея в безгрижната илюзия за щастие със сносни пари, служебен лаптоп и мобилен телефон. Всичко друго, но не и да се поглеждам…

А вместо това избрах да остана и да чакам хората, заради които да си е заслужавало чакането. И те се появиха. Но не съобразих, че в тази среда, в която се намират, трябва да полагам много, много усилия за да ги мотивирам постоянно, за да останем заедно и да постигнем общи успехи като екип. Безсилен съм обаче пред изкушенията, идващи от бизнеса и елитните университети. Е, в крайна сметка, всеки гледа себе си. Никой не трябва да бъде обвиняван, че е взел по-доброто решение за себе си. И никой не е длъжен да се жертва заради общите цели и идеали. Това, че аз го направих, си е мой проблем и ще си нося последствията (нося ги и ми тежат вече). Трябва да се науча по-малко да се привързвам, за да не го понасям после тежко.  За останалите това е просто работа, кариера. За други е Single Point of Failure – срути ли се, пропадаш. Но те не са виновни за моя Single Point of Failure. Все пак всеки прави най-доброто за себе си първо. Дано някой ден и аз се науча на това…

Безжизненост

Седя и гледам в празното пространство. Мисля си за живота, който можех да имам. Живота, който трябваше сам да си изградя, така както всички правят. А аз се самовглъбих в манията за кариера и нищо друго не ми беше важно. Мислех, че съм в хармония със себе си и не ми трябва близост. Защо не се поучих от грешките на другите? Или може би няма други толкова глупави, че да смятат, че животът в своя собствен затворен и изолиран свят би бил смислен… Години в заблуда и измамно щастие. Балонът се надува и става все по-голям. Сега се пука и на негово място зее дупката. Как да се измъкна като времето не може да се върне? Пропуснатото във времето остава завинаги. И дните стават тежки и бременни. Само нощите носят облекчение – тогава, когато не чувствам нищо…

В Бездната

Положението не е добро. В рамките на три дни осъзнах, че животът ми е сравнително празен. Знам, че имам покрив над главата си и семейство – неща, които някои нямат и се борят за оцеляване всеки ден. И се мразя за това, че въпреки всичко ми липсва нещо и не ми е достатъчно това, което имам.

И друг път съм изпадал в депресивно-подобни състояния, но този път май се замислих прекалено много. Изгубих се и се обърках – не знам какво да правя, накъде да тръгна. Трябва ми нещо, за което да се хвана. Лъч надежда, че мога да се променя, да бъда по-естествен, повече себе си, по-малко демонстриращ, повече човек, по-малко личност, повече интегриран и по-малко изолиран. За да мога като се събудя да знам, че ме очаква един прекрасен ден с хората, които обичам – без преструвки, без лицемерие, без да се правя на нещо повече отколкото съм. Един колега написа: „Each day is a gift and not a given right”. Ужасно е, че вместо да съм благодарен за всеки един ден, аз се самосъжалявам, че не мога да му се радвам. Имам чувството, че никога не съм живял като себе си, не се познавам отвътре. Както и никой друг. Пасивната позиция в чакане да се появи някой и да промени живота ми се оказва неефективна. Явно черупката, която съм си изградил е твърде твърда и не допуска никого. От какво се предпазвам? И защо? Откъде е тази абсурдна представа за живот? Родителите ми никога не са ми внушавали подобни представи. Сякаш сам си изградих стената, а дори не знам защо. Стената, която ме държи на дистанция от хората. Стената, която ме скрива от потенциалния ми партньор в живота. Вярвах, че всеки си има половинка... преди. Половинката, която да ти избърше сълзите като пропаднеш в такава дупка и да ти помогне да изпълзиш. Или поне най-добрият ти приятел да е то теб и да го направи. А не да ридаеш сам като малко дете и да се чудиш как утре ще отидеш на работа и ще продължиш живота си като изведнъж той ти се струва безперспективен и несъществен. Но го няма. Всеки си има някого, на когото може да споделя всичко. И в това съм различен. Стената не прощава. Не я искам, как да я разруша?!

В много филми сме виждали как хора, неизлечимо болни, променят живота си. Това ли е решението? Трябва ли да умирам, за да започна да живея?!

Емоции по всяко време

Заглавието този път е закачка към един пост, публикуван преди повече от 5 години. Там се разказваше за… е, вижте го, честно казано и аз не знам за какво е. Така и никога не разбрах.

Сега ситуацията е различна. Пак са емоции, но напоследък са често. И не са свързани с онези, описани в стария пост. По-скоро се отнасят до „трите въпроса“, които Хорхе Букай задава в същата книга – Кой съм, накъде отивам и с кого.

Трудно ми е да разбера защо си ги задавам сега. Мислех, че съм един самотен пътник, тръгнал да прави кариера и пари. Но напоследък не съм сам по този път и срещите и споделеното ежедневие с останалите (малко по-млади от мен, които освен колеги все повече възприемам и като приятели) ме поставиха в положение да се замислям не само за бъдещето, към което сме се устремили, но и за миналото. В тяхно лице аз виждам какво съм изпуснал – липсват ми спомените, които трябва да има един млад човек, изживяванията, типични за възрастта ни. А аз все бях „по-голям от възрастта си“. И в училище, и сега. С помощта на техния нормален начин на живот виждам моите пропуски. Виждам силните връзки, които имат с техните приятели, започнати десетки години назад и продължаващи и до днес. Виждам множеството снимки с преживявания, които не се забравят. Виждам целия им свят в една простичка целувка. Изобщо свят, в който се чувствам извънземен. На негово място при мен зее една дупка, но тя не може да се запълни, защото всичко е с времето си. На 18 правиш едни неща, на 25 – други. И да се опиташ да наваксаш, времето просто е минало – провал в това да се възползваш от чара, който ти придава една възраст.

И сигурно е смехотворно да си в средата на 20те и да се чудиш къде си точно. Постепенно осъзнавам, че за мен може би е късно да попълвам липси, които е трябвало да се изживеят когато е трябвало. Но ако с това, което имам като знания и опит, дори и да не е много, успея да им помогна да изживеят и попълнят техните липси (но съвсем навременно, а не със закъснение), може би ще съм станал поне малък фактор в това, след няколко години да се чувстват пълноценни и да не пропадат като мен в подобни емоционални дупки. И може би именно това постижение би ме изкарало от тази, в която съм аз…

За Споделянето

Колкото и да съм интровертен, аз също съм създаден като част от този свят. И като част от него имам нужда от комуникация с останалите му части – както е в една истинска затворена система. По принцип често ме обзема нуждата от уединение – нещо, което в ерата на мобилните комуникации, където всеки почти винаги е достъпен е трудно постижимо. Но това по-скоро си е част от моята природа, отколкото спонтанна нужда. От време на време все пак изпитвам нуждата да споделям живота си с другите. Защо сме създадени в един и същи свят, ако нямахме тая нужда? Нима Вселената не е достатъчно голяма, че всеки един от нас да има неограничено пространство и да разполага с един реален собствен свят?

Предполагам, че е именно, за да можем да се допълваме един друг, да се учим да живеем заедно. Споделянето е израз на предаване на частица същност към другия. Ако не го правех понякога, сигурно някой ден щях да установя, че светът не знае нищо за мен и животът ми няма стойност за него. Затварянето в себе си може да бъде полезно за известно време, но не и перманентно. Може да помогне да разбереш себе си, да премислиш някои възможности, да приемеш някои факти. Но в крайна сметка ако запазиш всичко това за себе си, то няма да носи позитиви.

Хората живеят един за друг. За да могат да се изучават и опознават един друг и да споделят животите си заедно. Поради това е неестествено да не споделяме, да пазим тайни, да сме интровертни. Съзнавам го и знам, че природата ми е срещу природата (това дали не е оксиморон) и все пак се опитвам да компенсирам до известна степен. Това ме спасява от тотална асоциализация и ми помага все пак да видя отражение на моята същност в хората, с които споделям. Защото не е лесно да разбереш себе си. Но с помощта на останалите това все пак може би е посилна задача за един живот кратък като човешкия (за потенциала, с който разполагаме). А къде другаде изпъкват истините за него по-добре от на по бира с приятели някоя вечер…?

Възгледите на един егоист за алтруистичното творчество

Ако все още чертаете графика на честотата на писане от моя страна в този блог, то графиката сигурно е аналогична на тази, изобразяваща икономическия растеж на държава в рецесия… Всъщност ако правите това, значи имате много скучен живот и аз следва да се почувствам екстремно задоволен от ежедневните си занимания, сравнявайки моя с вашия. Но пък ви посрещам с нов темплейт, по-интегриран с разбиранията на нощните птици за цветове за четене на тъмно. :)

Споменавайки ежедневните си дейности, трябва да кажа, че не ги мисля за скучни, напротив. Е, поне от гледната точка на един ИТ генералист, но като цяло хората в тоя бранш са друга порода и сравнителният анализ с нормалните индивиди е някак некоректен. Истината е, че откакто съм на работа към ТУ-София (новаците в блога да не се стряскат – ДА, и там работят хора!), а това са вече точно 5 години, всичко все се е въртяло около мен – моите знания, моите възможности, моята кариера и професионално развитие. Гледах да науча колкото се може повече с възможностите, които ми се предлагаха. И макар да имаше екип, с който работех, винаги съм се чувствал сам в тази работа. Просто защото екипът нямаше тези цели, които имах аз – да се учим заедно на професионален ИТ мениджмънт (технически, организационно и етически) и да изградим една инфраструктура с добри практики на управление, която да е още един фактор, по който да се отличава нашият факултет от останалите. Така трябваше сам да се уча и да допускам повече грешки, защото просто нямаше кой да ми каже „STOP – не така!“. Книгите бяха моите учители, компютрите – моята лаборатория. Дали за 4 години научих много или малко – не знам. Но това, което осъзнах е, че наред с нуждата за усъвършенстване и развитие се появи и нуждата от споделяне на опита и знанията.

Не знам дали тази нужда се появи спонтанно или е резултат от сформирането на екипа, който чаках цели 4 години. Мотивацията на хората, с които започнах да работя преди година накара егоиста в мен да бъде изместен на по-заден план. И въпреки, че винаги съм искал да работя с точно такъв екип, той ме хвана неподготвен - неподготвен да предам ноу-хау бързо и ефективно, така че хем да бъде задоволен този първоначален мотивационен глад, хем да се поддържа и за в бъдеще и непрекъснато. Ужасно е да разпалиш огъня с хубави думи и после да го оставиш бързо да прегори, без да го поддържаш. Когато хората очакват нещо от теб и ти ги увериш, че ще го получат, а после не стане така, следва разочарование. След това и думите вече не тежат, пък ако ще и да има действия зад тях. Истинският тийм лидер не би го допуснал. Аз съм далеч от това понятие, но макар да обичам задкулисната работа в сървърната стая, човек трябва да еволюира. Истината обаче е, че работата с компютри е в пъти по-лесна от работата с хора. Неслучайно много от гениите са социопати донякъде. Ако дърпаш само откъм едната страна, от другата оставаш кух пън (не е ли грубо това, един пън все пак може да се ползва за сядане, а ако е кух – и това не може…). Социалните умения са част от работата на всеки, дори и на ИТ специалиста, ако иска да се измъкне от сървърната дупка. Истинският тийм лидер би осъзнал потенциала на екипа си още от много рано. И би предприел каквото може за да го задържи.

Но дори и това, екипът ти да се разформира, не ме натъжава толкова, колкото фактът, че не можах да му дам всичко, което мога от себе си. Нормално е всеки да поеме по различен път в един момент, но ако до този момент бях станал фактор в тяхното образование, което дори и мъничко да ги накара да не съжаляват, че са дошли там, където са, щях добавя приятното чувство, че съм допринесъл за нечие развитие с нещо. А чувството да бъдеш полезен и нужен е особено важно за човек със сравнително монотонен начин на живот, който се опитва със зъби и нокти да остави нещо от себе си тук и днес, особено знаейки, че някой ден това няма да е дете.

Затова нека дам едно обещание (ето това ще бъде празно обещание – дадено пред една празна виртуална зала). Пред себе си, защото ако не го спазя, излъганият ще съм аз, което е още по-зле. Ще положа всички усилия, които са необходими да поправя тези грешки и дори и със скромния си опит и познания да мога да предложа на колегите си, които все още ги нямат, едно въвеждащо обучение по определени параметри. Така дори и един ден да решат да отидат другаде, сигурно няма да забравят, че е имало там някой, който ги е насочил какво и как да правят и им е помогнал в професионалната им реализация. Така те ще си останат с тези знания, а аз с приятното чувство, че животът ми има смисъл…