В Бездната

Положението не е добро. В рамките на три дни осъзнах, че животът ми е сравнително празен. Знам, че имам покрив над главата си и семейство – неща, които някои нямат и се борят за оцеляване всеки ден. И се мразя за това, че въпреки всичко ми липсва нещо и не ми е достатъчно това, което имам.

И друг път съм изпадал в депресивно-подобни състояния, но този път май се замислих прекалено много. Изгубих се и се обърках – не знам какво да правя, накъде да тръгна. Трябва ми нещо, за което да се хвана. Лъч надежда, че мога да се променя, да бъда по-естествен, повече себе си, по-малко демонстриращ, повече човек, по-малко личност, повече интегриран и по-малко изолиран. За да мога като се събудя да знам, че ме очаква един прекрасен ден с хората, които обичам – без преструвки, без лицемерие, без да се правя на нещо повече отколкото съм. Един колега написа: „Each day is a gift and not a given right”. Ужасно е, че вместо да съм благодарен за всеки един ден, аз се самосъжалявам, че не мога да му се радвам. Имам чувството, че никога не съм живял като себе си, не се познавам отвътре. Както и никой друг. Пасивната позиция в чакане да се появи някой и да промени живота ми се оказва неефективна. Явно черупката, която съм си изградил е твърде твърда и не допуска никого. От какво се предпазвам? И защо? Откъде е тази абсурдна представа за живот? Родителите ми никога не са ми внушавали подобни представи. Сякаш сам си изградих стената, а дори не знам защо. Стената, която ме държи на дистанция от хората. Стената, която ме скрива от потенциалния ми партньор в живота. Вярвах, че всеки си има половинка... преди. Половинката, която да ти избърше сълзите като пропаднеш в такава дупка и да ти помогне да изпълзиш. Или поне най-добрият ти приятел да е то теб и да го направи. А не да ридаеш сам като малко дете и да се чудиш как утре ще отидеш на работа и ще продължиш живота си като изведнъж той ти се струва безперспективен и несъществен. Но го няма. Всеки си има някого, на когото може да споделя всичко. И в това съм различен. Стената не прощава. Не я искам, как да я разруша?!

В много филми сме виждали как хора, неизлечимо болни, променят живота си. Това ли е решението? Трябва ли да умирам, за да започна да живея?!