Колкото и да съм интровертен, аз също съм създаден като част от този свят. И като част от него имам нужда от комуникация с останалите му части – както е в една истинска затворена система. По принцип често ме обзема нуждата от уединение – нещо, което в ерата на мобилните комуникации, където всеки почти винаги е достъпен е трудно постижимо. Но това по-скоро си е част от моята природа, отколкото спонтанна нужда. От време на време все пак изпитвам нуждата да споделям живота си с другите. Защо сме създадени в един и същи свят, ако нямахме тая нужда? Нима Вселената не е достатъчно голяма, че всеки един от нас да има неограничено пространство и да разполага с един реален собствен свят?
Предполагам, че е именно, за да можем да се допълваме един друг, да се учим да живеем заедно. Споделянето е израз на предаване на частица същност към другия. Ако не го правех понякога, сигурно някой ден щях да установя, че светът не знае нищо за мен и животът ми няма стойност за него. Затварянето в себе си може да бъде полезно за известно време, но не и перманентно. Може да помогне да разбереш себе си, да премислиш някои възможности, да приемеш някои факти. Но в крайна сметка ако запазиш всичко това за себе си, то няма да носи позитиви.
Хората живеят един за друг. За да могат да се изучават и опознават един друг и да споделят животите си заедно. Поради това е неестествено да не споделяме, да пазим тайни, да сме интровертни. Съзнавам го и знам, че природата ми е срещу природата (това дали не е оксиморон) и все пак се опитвам да компенсирам до известна степен. Това ме спасява от тотална асоциализация и ми помага все пак да видя отражение на моята същност в хората, с които споделям. Защото не е лесно да разбереш себе си. Но с помощта на останалите това все пак може би е посилна задача за един живот кратък като човешкия (за потенциала, с който разполагаме). А къде другаде изпъкват истините за него по-добре от на по бира с приятели някоя вечер…?
Няма коментари:
Публикуване на коментар