За таланта като човешки феномен сигурно може да се изговори много. Дали се раждаш с него или пък го развиваш, дали го има всеки един от нас или само избрани. Ако са избрани, по какъв критерий са „избирани“? Едно обаче е сигурно – това е една велика и осмисляща съществуването сила и когато някой успее да я озапти, тогава казваме, че е велик.
„Разбираш ли ме правилно“ е моноспектакъл, който имах удоволствието да гледам преди повече от 7 години, когато беше на сцена в театър „Сълза и смях“. И тогава, а и сега, когато го гледах отново в симпатичния арт клуб „Студио 5“, ми направи впечатление, че това представление прелива от енергия. Противно на законите на физиката, сякаш играта на Георги Мамалев генерираше енергия, която заливаше публиката с положителни емоции от една страна и зареждаше самия актьор с щастие и удовлетворение, че е толкова обичан. Е, все пак ако се замислим, сигурно физиците пак ще излязат прави, че нищо не се създава и не се губи, а само се превръща. Ако талантът му е потенциалната енергия, то чрез играта си той я превърна в кинетична, която струеше по време на цялото представление – част от нея ние погълнахме и се усмихнахме, а друга част отразихме, за да се усмихне и той. Затова и хора като него могат с чисто сърце да си признаят, че са щастливи. По-добра симбиоза между човек и човек ми е трудно да си представя. Дори в любовта все единият страда. Но това тук – дори и то е любов. Може би в по-висша форма.
Дали всички имаме по едно такова късче величие у нас, което чака да бъде открито и енергизирано? Дали всеки от нас може да бъде по-висш от това просто да съществува за себе си? Или пък тази чест се пада на избраните? И кои са тези избрани – онези, които са съумяли да открият това късче у себе си? А може би само някои го имат, а другите са просто заселници? Заселници, които цял живот търсят „конвертора“. Остава ни надеждата, че някой ден ще го намерим и няма да е прекалено късно.
Респект, г-н Мамалев. И благодаря за енергията…
Няма коментари:
Публикуване на коментар