Intrinsically Beautiful / Intrusively Barbaric

Когато наближиш 30-те и някои неща не са се променили досега, ти става ясно, че най-вероятно те такива ще си останат и за в бъдеще. Не е кой знае колко страшно, приемаш фактите и продължаваш. Всичко е наред, е, от време на време се замисляш, че е можело да бъде по друг начин, но нищо сериозно – просто светкавични моменти на слабост, които отшумяват бързо и после се връщаш към „нормалния“ си начин на живот. Но за съжаление невинаги е така безобидно. Понякога заразата се настанява по-трайно и започва бавно да се намества в подреденото ежедневие и да съсипва всичко. Това се нарича distract factor – най-големият бич на професионалиста.

Дистракт факторът сам по себе си не е нещо лошо. Всъщност е страхотен и вътрешно красив, но има смисъл само при определени обстоятелства. Те са свързани с понятието за „нормалност“ (все още я има слава Богу) и дистракт факторът играе положителна роля при този тип хора. Той ги „отвлича“ от нещо вероятно по-безсмислено и ги въвлича в една вътрешно красива спойка заради която съществува нашият свят.

За други обаче дистракт факторът е като вирус – закача се, когато най-малко очакваш, подчинява те и променя поведението ти. Отвлича вниманието ти към други аспекти и конфигурации, но тъй като те са невъзможни, си е чиста загуба на време. Ценно време за постигане на по-всеобщи и важни цели, но мисловният процес е до такава степен изкривен, че работата по постигането на тези цели е затруднена. Всъщност извършва се отрицателна работа – инвестираното CPU време никога няма да бъде възвърнато. Това е един брутално варварски начин да бъдеш разоръжен, разстроен, разсеян, объркан.

И защо е всичко това? Не разбра ли кукловодът, че за някои хора това не е полезно и ги разсейва от по-висши цели, които са си поставили… Не се ли изтърка играта с пращането на някоя душа, за да съсипва крехката стена на някоя друга… И как по дяволите може изобщо една душа да е красива и поради това да става зловредна?