Безжизненост

Седя и гледам в празното пространство. Мисля си за живота, който можех да имам. Живота, който трябваше сам да си изградя, така както всички правят. А аз се самовглъбих в манията за кариера и нищо друго не ми беше важно. Мислех, че съм в хармония със себе си и не ми трябва близост. Защо не се поучих от грешките на другите? Или може би няма други толкова глупави, че да смятат, че животът в своя собствен затворен и изолиран свят би бил смислен… Години в заблуда и измамно щастие. Балонът се надува и става все по-голям. Сега се пука и на негово място зее дупката. Как да се измъкна като времето не може да се върне? Пропуснатото във времето остава завинаги. И дните стават тежки и бременни. Само нощите носят облекчение – тогава, когато не чувствам нищо…

В Бездната

Положението не е добро. В рамките на три дни осъзнах, че животът ми е сравнително празен. Знам, че имам покрив над главата си и семейство – неща, които някои нямат и се борят за оцеляване всеки ден. И се мразя за това, че въпреки всичко ми липсва нещо и не ми е достатъчно това, което имам.

И друг път съм изпадал в депресивно-подобни състояния, но този път май се замислих прекалено много. Изгубих се и се обърках – не знам какво да правя, накъде да тръгна. Трябва ми нещо, за което да се хвана. Лъч надежда, че мога да се променя, да бъда по-естествен, повече себе си, по-малко демонстриращ, повече човек, по-малко личност, повече интегриран и по-малко изолиран. За да мога като се събудя да знам, че ме очаква един прекрасен ден с хората, които обичам – без преструвки, без лицемерие, без да се правя на нещо повече отколкото съм. Един колега написа: „Each day is a gift and not a given right”. Ужасно е, че вместо да съм благодарен за всеки един ден, аз се самосъжалявам, че не мога да му се радвам. Имам чувството, че никога не съм живял като себе си, не се познавам отвътре. Както и никой друг. Пасивната позиция в чакане да се появи някой и да промени живота ми се оказва неефективна. Явно черупката, която съм си изградил е твърде твърда и не допуска никого. От какво се предпазвам? И защо? Откъде е тази абсурдна представа за живот? Родителите ми никога не са ми внушавали подобни представи. Сякаш сам си изградих стената, а дори не знам защо. Стената, която ме държи на дистанция от хората. Стената, която ме скрива от потенциалния ми партньор в живота. Вярвах, че всеки си има половинка... преди. Половинката, която да ти избърше сълзите като пропаднеш в такава дупка и да ти помогне да изпълзиш. Или поне най-добрият ти приятел да е то теб и да го направи. А не да ридаеш сам като малко дете и да се чудиш как утре ще отидеш на работа и ще продължиш живота си като изведнъж той ти се струва безперспективен и несъществен. Но го няма. Всеки си има някого, на когото може да споделя всичко. И в това съм различен. Стената не прощава. Не я искам, как да я разруша?!

В много филми сме виждали как хора, неизлечимо болни, променят живота си. Това ли е решението? Трябва ли да умирам, за да започна да живея?!

Емоции по всяко време

Заглавието този път е закачка към един пост, публикуван преди повече от 5 години. Там се разказваше за… е, вижте го, честно казано и аз не знам за какво е. Така и никога не разбрах.

Сега ситуацията е различна. Пак са емоции, но напоследък са често. И не са свързани с онези, описани в стария пост. По-скоро се отнасят до „трите въпроса“, които Хорхе Букай задава в същата книга – Кой съм, накъде отивам и с кого.

Трудно ми е да разбера защо си ги задавам сега. Мислех, че съм един самотен пътник, тръгнал да прави кариера и пари. Но напоследък не съм сам по този път и срещите и споделеното ежедневие с останалите (малко по-млади от мен, които освен колеги все повече възприемам и като приятели) ме поставиха в положение да се замислям не само за бъдещето, към което сме се устремили, но и за миналото. В тяхно лице аз виждам какво съм изпуснал – липсват ми спомените, които трябва да има един млад човек, изживяванията, типични за възрастта ни. А аз все бях „по-голям от възрастта си“. И в училище, и сега. С помощта на техния нормален начин на живот виждам моите пропуски. Виждам силните връзки, които имат с техните приятели, започнати десетки години назад и продължаващи и до днес. Виждам множеството снимки с преживявания, които не се забравят. Виждам целия им свят в една простичка целувка. Изобщо свят, в който се чувствам извънземен. На негово място при мен зее една дупка, но тя не може да се запълни, защото всичко е с времето си. На 18 правиш едни неща, на 25 – други. И да се опиташ да наваксаш, времето просто е минало – провал в това да се възползваш от чара, който ти придава една възраст.

И сигурно е смехотворно да си в средата на 20те и да се чудиш къде си точно. Постепенно осъзнавам, че за мен може би е късно да попълвам липси, които е трябвало да се изживеят когато е трябвало. Но ако с това, което имам като знания и опит, дори и да не е много, успея да им помогна да изживеят и попълнят техните липси (но съвсем навременно, а не със закъснение), може би ще съм станал поне малък фактор в това, след няколко години да се чувстват пълноценни и да не пропадат като мен в подобни емоционални дупки. И може би именно това постижение би ме изкарало от тази, в която съм аз…

За Споделянето

Колкото и да съм интровертен, аз също съм създаден като част от този свят. И като част от него имам нужда от комуникация с останалите му части – както е в една истинска затворена система. По принцип често ме обзема нуждата от уединение – нещо, което в ерата на мобилните комуникации, където всеки почти винаги е достъпен е трудно постижимо. Но това по-скоро си е част от моята природа, отколкото спонтанна нужда. От време на време все пак изпитвам нуждата да споделям живота си с другите. Защо сме създадени в един и същи свят, ако нямахме тая нужда? Нима Вселената не е достатъчно голяма, че всеки един от нас да има неограничено пространство и да разполага с един реален собствен свят?

Предполагам, че е именно, за да можем да се допълваме един друг, да се учим да живеем заедно. Споделянето е израз на предаване на частица същност към другия. Ако не го правех понякога, сигурно някой ден щях да установя, че светът не знае нищо за мен и животът ми няма стойност за него. Затварянето в себе си може да бъде полезно за известно време, но не и перманентно. Може да помогне да разбереш себе си, да премислиш някои възможности, да приемеш някои факти. Но в крайна сметка ако запазиш всичко това за себе си, то няма да носи позитиви.

Хората живеят един за друг. За да могат да се изучават и опознават един друг и да споделят животите си заедно. Поради това е неестествено да не споделяме, да пазим тайни, да сме интровертни. Съзнавам го и знам, че природата ми е срещу природата (това дали не е оксиморон) и все пак се опитвам да компенсирам до известна степен. Това ме спасява от тотална асоциализация и ми помага все пак да видя отражение на моята същност в хората, с които споделям. Защото не е лесно да разбереш себе си. Но с помощта на останалите това все пак може би е посилна задача за един живот кратък като човешкия (за потенциала, с който разполагаме). А къде другаде изпъкват истините за него по-добре от на по бира с приятели някоя вечер…?