Оказа се, че пленителният глас и излъчване на по-рано споменатия David Archuleta имат по-голямо влияние върху мен отколкото очаквах. Това, което не очаквах е, че той стана повод у мен да се появят едни погребани отдавна желания и мечти още от детството. Започнаха да изникват тревожни въпроси за това дали още ставам и мога да го правя и дори дали изобщо съм имал дарбата за това. Така и не проверих окончателно. И все пак защо някога не го исках и забравих за това, а сега те отново се надигат в съзнанието ми?
Предполагам, че отговорът се крие във факта, че през годините по незнайно какви причини аз се превърнах (а може и просто винаги да съм си бил такъв) в интроверт, който насочва всички появили се емоции и чувства навътре в себе си. Не обичам да ги обсъждам с хората, не обичам да се говори за мен. Обзема ме чувство на несигурност, което предизвиква защитна отхвърляща реакция. А затварянето на тези емоции вътре не е полезно за мен, усещам, че е така. Тъй като явно не мога да ги пусна навън по стандартния начин, си мисля, че вероятно музиката може би беше един от отдушниците, които не си направих труда да отпуша, за да се случи това. Вероятно никога няма да разбера дали съм бил „изваян” за това както David с цялото си същество, защото за разлика от мен той не е позволил на искрицата да угасне, а я е превърнал в истинска звезда. За такова нещо се почва отрано. А аз поех по друг път и „надзъртането” в съседната пътечка само ме разсейва от целите, които съм си поставил и застрашава постигането им. Почти 10 години вече съм посветил на кариерата си в ИТ – нима не е детинско и несериозно да го преосмислям?
Разбира се, че е. Но може би мога да се оправдая с това, че тази мечта преследва мен, а не аз нея. И ме е страх, че макар и да мога да я потискам за известни периоди, тя може да ме преследва докато не постигне своето…
Няма коментари:
Публикуване на коментар