Божественото в Нас

Знам, че бях решил да затворя този блог за публичен достъп. И го направих. Имах намерението да си пиша в него както в истински таен дневник, в който никой никога няма чете и където мога да си пиша каквото си искам. Но не се получи. От момента, в който го затворих, музата за писане не ми дойде нито веднъж. Един път се опитах, но не стана нищо. Затова отново го отварям. Който иска - да чете, няма какво да се крие тук.

Жалкото е, че много пъти се е случвало да бъда развълнуван от нещо, което е било интересно и си е заслужавало да бъде публикувано, но за жалост думите са се изнизвали само в главата ми или най-много - до моята виртуална аудитория и така и не видяха бял свят (на бял лист, хартиен или Word). Защото като ги изстреляш изведнъж, след това не можеш да кажеш същото по начина, по който искаш, защото моментът е минал… просто музата я няма вече. Но все пак се надявам, че един от героите във филма „Изкуствен Интелект” е бил прав за това, че всеки предмет, съществувал някога, съхранява информация за всичко, случило се около него. Жалко, че не разполагаме с технологията да извличаме тази информация от тези предмети. :)

Темата ни днес звучи много сериозно, но всъщност е нещо простичко. Но нека проследим целия път на моето откритие. Редовно разглеждам разни статии в Wikipedia ежедневно – от чисто технически въпроси и термини до любопитни факти и думи, за които искам да науча повече. Не знам какво съм разглеждал тази нощ, но попаднах на статията за грамофонната плоча, където се описват различните видове, размери, обороти и т.н. Самото това предизвиква известна носталгия у мен, тъй като като бях малък грамофонът ми беше пръв приятел. Но това е друга тема. В статията имаше снимка на плоча със запис на песента “Du schwarzer Zigeuner” на Vico Torriani. Естествено, песен с такова заглавие няма как да не предизвика интереса на немскоговорящ като мен и веднага я проверих в Youtube. Не е лоша. Но по незнайно какви причини, в Related Videos се показа и едно изпълнение на песен на Billy Joel от американския идол David Archuleta. След това чух и други. Въпреки че той е втори в класацията, не съм виждал досега на някого от участниците всички песни да му отиват така, както на него. За мен това момче е доказателството за истинския, суровия талант, който само природата/нещо висше/Бог може да даде – необработван и нетрениран професионално глас, който звучи невероятно. И той е бил само на 16, когато е участвал в American Idol.

Това ме кара да си мисля, че все пак вероятно има хора, които са родени под щастливи звезди. Несъмнено начинът, по който живеем и делата ни имат значение за това какви ще бъдем, но смятам, че има нещо като вълшебен прашец, който ни се вдъхва при раждането ни и след това ние трябва да решим какво ще правим с него. David Archuleta е типичният пример за взето правилно решение. Даден му е гласът, дадена му е визията и излъчването също. Но дори и във всеки от нас да се крие по някакъв талант, който чака да бъде открит, той не може да се сравнява с това да можеш само с един глас да внасяш толкова силни емоции у толкова много хора. Например, талантът да бъдеш добър програмист се изявява в това да пишеш качествен софтуер, който възможно най-много отговаря на предназначението си и дава възможно най-малко проблеми. Но ти пишеш софтуера, продаваш го, клиентът е доволен, всички са доволни. Нима това е сравнимо с изживяването, което предизвиква един божествен глас? Поради тази причина смятам, че на някои все пак им е дадено повече, няколко стъпала по-нагоре, от където да започнат. Разбира се, това не е лошо. Защото част от таланта им се изразява в това, да предадат положителни емоции на милиони други хора. А това не е нещо, което го може всеки.

А в допълнение към добрите хитови изпълнения, това, което мен ме развълнува най-вече, е изражението на лицето му докато пее – изражение на пълна удовлетвореност и щастие от това, което прави. И заедно с добронамерената завист, която изпитах, имаше и тъга от това, че ако някога у мен е имало и искрица от това, което гори у него и го кара да прави това, то аз с бездействието си съм я оставил да угасне, поемайки по един път, който вероятно тя не може да освети…