Когато тя си отива...

Не си мислете друго... говоря за годината - тя е, която си отива. В крайна сметка не може да си отиде нещо, което не е идвало. Когато наближи краят на годинита, започвате да чувате възгласи като “Честита/щастлива Нова Година”, изобщо оптимизмът е навсякъде. Разбира се, в това няма нищо лошо. Но понеже аз отново съм изпаднал в някаква странна меланхолия, вместо с трепет да очаквам идущата година ми е тъжно за умиращата. Имаше една единствена песен, в която съм чувал как старата година си отива в забвение, умъртвена, другите пеят все за новите години.

По-глобално погледнато обаче следващите стават все по-трудни и по-тежки, с повече бедствия, с повече аномалии. Когато тя си отива, какво остави зад себе си, така че да се запечати завинаги в съзнанието на хората? Наводнения, убийства... въобще обичайните неща ще кажете. Уж обичайни, но за потърпевшите никак не бяха обичайни. Надявам се тези, чийто земен покой беше нарушен, да са го намерили там, където са сега.

Тя си отива, оставяйки ме с онази празнина, която вече започвам да чувствам и която е вероятната причина за блогове като този. Но дали е тя? Дали не съм аз... аз, който преди няколко години мислех, че ще бъда безкрайно щастлив, ако имам добре платена работа и голямо “помещение” за живеене – да, помещение, не “дом”. И ако това ми е било мечта, то искрено се надявам мечтата ми да не се сбъдне, защото едва ли би имало по-голямо проклятие от това. Дали счупеното огледало от преди толкова години все още отразява така назъбен и начупен образ...