Сега както си писах преди малко домашното по немски, използвайки така добре известната на немскоговорящите граматика на Dreyer - Schmidt си спомних колко хубаво е било, когато работех с нея в училище някога. Между другото главната тема на настоящия блог е носталгията, а гневът произтича от факта, че това го пиша за втори път и естествено няма да е същото, защото по законите на Мърфи когато нещо трябва да се скапе, никога не му правиш предварително бекъп. Естествено сега нищо не мога да възстановя и ми се иска да сритам няколко задника...
След като ми попремина ядът мога да премина към главната тема. Хубави дни бяха тогава. Ходиш на училище половин ден и се връщаш към 14 часа и после цял следобед време за какво ли не. Като се замисля сега какво съм правил през тия дълги следобеди... А сега се връщам почти всеки ден към 18 часа и въпреки това пак сядам да попрочета нещо, свързано с професионалните ми интереси. Явно човек когато осъзнае, че няма много време и започва да го цени повече. Правейки тази съпоставка между живота ми като ученик и сега като студент ми прави впечатление, че преди не се оплаквах толкова от предметите, които изучавах в училище. И какво има да се оплаква човек - математика, литература, физика, химия, немски, и то в умерени количества (ама тогава пеех друга песен). Като се замисля как всички очаквахме с нетърпение да станем студенти, но сега осъзнавам, че всъщност съм очаквал с нетърпение края на най-хубавите си години. :) Но така ще бъде винаги, от изминалите години винаги остават по-хубавите спомени и после човек се сеща "колко приятно е било тогава" и защо е свършило. Хвала на този, който успее да не съжалява за миналото и (реално) да оценява настоящето и всеки един момент от него.
Макар да не бях чак толкова близък със съучениците си чарът на училището си остава уникален и несравним с нищо друго. Той особено добре изпъква, когато и очакванията ми за "академията" са останали неудовлетворени. Тогава ти се приисква пак да се върнеш в онези години, когато детето в теб все още е било налице, било то и съвсем малко. Така че вместо да си губя времето освен да взема да се насладя на последния месец от живота ми, когато пред числото, определящо възрастта ми все още ще има единица. :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар