Уединение

Напоследък ме е обзела нужда от уединение. Просто чувствам необходимостта да съм сам със себе си. Странно чувство наистина. Забелязвам, че съм станал по-мълчалив и необщителен като че ли, не обичам да съм в центъра на внимание и т.н. В сравнение с периода Октомври-Декември, т.е. класифицирайки го по семестри, през първия семестър ми беше някак по-весело. Все имаше за какво да говоря, пусках разни лафове, изобщо беше забавно. Ама сега ме няма много. На връщане от училище съм един такъв забил поглед в Земята и не отронващ нито дума. Даже ми е съвестно заради колегата, с когото пътуваме заедно на връщане, сигурно му е много неудобно с това мълчание от моя страна, а знам, че държи на комуникацията. Ама какво да направя като не ми се говори за нищо, не подхващам разни теми, той говори, аз потвърждавам от време на време... даже той подхваща тема, която знае, че ме интересува (дори и него да не го интересува много), е, аз разправям, ама си личи, че нямам желание.

Обаче пък като остана насаме със себе си толкова неща си казвам. Да, точно така, казвам си ги, на глас, изказвам мислите си пред въображаема аудитория и така се чувствам по-добре. Някой беше казал "Най-обичам сам да си говоря, поне така знам, че разговарям с интелигентен човек" :). Е, в моя случай не е това, просто има неща, които се налага да си изясня сам. Даже и в момента го правя, тъй като този блог не го чете почти никой, харесва ми да споделям мислите си с моя голям приятел Интернететът.

Това от една страна е хубаво, защото на мен ми помага, но от друга се отчуждавам от приятелите си. А винаги съм казвал, че човек не бива да губи комуникацията с хората. Дано не стане така, наистина не искам да я губя, само отделям повече време за комуникация с мен самия. За самота обаче не можем да говорим, думата е твърде различна, уединение наистина е по-точна. Както е казал един автор (перифразирам леко) - Обичам да съм сам. Все още не съм намерил компания по-приятна от самия себе си...