Усмивки от старите ленти

Днес бях поканен на “среща на класа”, на която се надявах да присъстваме повечко хора най-после – за да се видим и припомним “кой къде беше и докъде я е докарал” :). Уви, дойдоха малко хора – организаторите, аз и още някои, които не познавах, така че не може да се каже, че беше точно среща на класа. Всъщност дори и аз нямам място сред групата, която организира меропроятието, но един от тях принадлежеше едно време И на моята, така че от уважение към него, а и мислех, че ще дойдат повече.

Установих, че има хора, сред които винаги ще се чувствам неловко, дори и след 5 години съвместно обучение в гимназията. Все същите лигни, все същите неуместни забележки, да не кажа аграрни. :) Ние просто живеем в различни светове и максимума, който можем да направим е да се примирим с това и да оставим всеки да си живее там, където иска, стига да не пречи на другите. От време на време просто се срещаме, правим checkpoint и после отново по пътя, който всеки си е избрал.

На връщане в метрото срещнах друг един бивш съученик, но от училището, в което бях от първи до седми клас. Трябваха ми 4 секунди да се сетя кой е това. :) Ние с него никога не сме били близки приятели, просто съученици, обаче всеки имаше много неща за казване и я нямаше онази тягостна атмосфера, когато се чудиш каква тема да подхванеш и какво да кажеш. Комуникацията е някак на съвсем различно ниво. Може би порастваме... а това значи, че има някакво развитие и аз се радвам, че редом с ужасяващата стагнация у някои хора (за съжаление не означава, че ще останеш вечно млад) срещам и интелигентни и способни, които съм познавал от времето, когато бяхме с големите ученически чанти, когато бяхме едни запетайки, когато бяхме деца...

Когато тя си отива...

Не си мислете друго... говоря за годината - тя е, която си отива. В крайна сметка не може да си отиде нещо, което не е идвало. Когато наближи краят на годинита, започвате да чувате възгласи като “Честита/щастлива Нова Година”, изобщо оптимизмът е навсякъде. Разбира се, в това няма нищо лошо. Но понеже аз отново съм изпаднал в някаква странна меланхолия, вместо с трепет да очаквам идущата година ми е тъжно за умиращата. Имаше една единствена песен, в която съм чувал как старата година си отива в забвение, умъртвена, другите пеят все за новите години.

По-глобално погледнато обаче следващите стават все по-трудни и по-тежки, с повече бедствия, с повече аномалии. Когато тя си отива, какво остави зад себе си, така че да се запечати завинаги в съзнанието на хората? Наводнения, убийства... въобще обичайните неща ще кажете. Уж обичайни, но за потърпевшите никак не бяха обичайни. Надявам се тези, чийто земен покой беше нарушен, да са го намерили там, където са сега.

Тя си отива, оставяйки ме с онази празнина, която вече започвам да чувствам и която е вероятната причина за блогове като този. Но дали е тя? Дали не съм аз... аз, който преди няколко години мислех, че ще бъда безкрайно щастлив, ако имам добре платена работа и голямо “помещение” за живеене – да, помещение, не “дом”. И ако това ми е било мечта, то искрено се надявам мечтата ми да не се сбъдне, защото едва ли би имало по-голямо проклятие от това. Дали счупеното огледало от преди толкова години все още отразява така назъбен и начупен образ...