Професионалистът

Питам се, кое ли изисква повече усилия – да събереш смелост и да си кажеш всичко на когото трябва или да се опитваш да се бориш с чувството, да го игнорираш, затапваш и мачкаш, докато не го преодолееш. На пръв поглед изглежда така, сякаш първото е куражлийската стъпка, но като се замисля, не е така. Колко лесно е да стовариш върху другия и да го оставиш да се оправя със създалата се ситуация. Просто си изливаш душата и готово. Не казвам, че е лесно. Но твърдя, че е загуба и позор за професионалиста.

Истинският професионалист не би допуснал емоциите да му се бъркат в работата. Особено ако не работи сам. Това би подкопало основите на взаимоотношенията, които са изградени в екипа. Доверието в него е всичко, но ако не се преценя внимателно до каква степен може да се споделя, може да стане опасно. Професионалистът има цел и кауза. Смущаващи фактори, произтичащи от него, са вредни, абсурдни и трябва да се изолират, защото биха внесли дисхармония в групата. Професионалистът трябва да вярва в тази цел силно. Само така може би ще съумее да приоритизира така, че да не поставя егоистичните си наклонности пред общите цели.

Избирам второто, защото вярвам в тая кауза. Това е изпитание за духа и волята. Дано да бъда професионалист. Ако не бъда, ще ме сменят с друг. Защото важен е екипът, а не аз. Затова и моята вътрешна борба е безмилостно жестока…

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                              толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

...

Н.Вапцаров, 1942г.

Мании и Зависимости

Кога човек става истински независим? Може би когато остане напълно равнодушен и неемоционален към случващото се около него. Когато харесвам нещо, става зависим от него. Появява се зависимост, причинена от нуждата да го запазя, защото харесването ми доставя удоволствие. Това внася смущения в живота, който уж си решил да си подреждаш по някакъв начин. За да намалим тежкия ефект от тия смущения, вероятно и в живота си трябва да се научим да използваме някакъв incident management процес (както в ITIL). Процес, който методично и структурирано да премахва смущението и да ни вкарва отново in compliance със собствените ни разбирания.

Не е ли противоречиво обаче – това би било адски скучно. Понякога инцидентът може да те накара да преосмислиш параметрите на цялостната услуга, която съзнанието предоставя на духа. Тази услуга отговаря ли на очакванията му? Ако не, то знаем, какво следва – един недоволен клиент. Но няма на кого да се оплаче. Може само да се надява, че инцидентът ще доведе до някаква промяна някой ден. Не е ли това чист мазохизъм?!

Един инцидент е външен фактор, който смущава затворената хармонична система. За жалост или не, тя изобщо не е затворена. Има толкова места, през които може да се атакува. И напоследък все пасивни атаки – без директни усилия и цели. Само със силата на един характер, на една същност. И неосъзнато намираш мястото, през което да пробиеш. Пробихте ли или аз забравих да заключа вратата? Или не забравих май…? Все едно. Никога никой не чука на тая врата. Винаги влизат с взлом и без да питат дали искаш...