За Дразнителите

Дразнителите са много досадно нещо. Идват неканени, по никое време и най-безсрамно решават да си отхапят парченце от менталния ти континуум. Не питат дали искаш или не, това са онези натрапници, които ненадейно се намесват в живота ни и започват своето неволно дразнене. И понеже си наясно, че няма как да получиш това, с което дразнят, ежедневието с това дразнене се превръща в предизвикателство, тъй като времето, което си заделил за други работи е било откраднато безвъзвратно.

В крайна сметка си длъжен да живееш около тези нагли натрапници, защото нямаш никакъв контрол над ситуацията – кой, кога и колко време ще те дразни – това не го решаваш ти. Не по-малко проблематичен обаче, е фактът, че те самите не осъзнават дразнещото си поведение – не го правят нарочно, за тях е предимство, ако има с какво да те подразнят. Голямата ирония е, че това в крайна сметка ти харесва и понеже не може да останеш безразличен, трябва да реагираш. Стратегията „Do nothing” тук не върши особена работа (да, има такава стратегия в IT Service Continuity Management процеса в ITIL – нищо не правиш и чакаш стихията да отмине, ако това не ти вреди особено), защото дразненето е неприятно и ти пречи. От друга страна пък, ако им кажеш колко те дразнят, има опасност да се обидят/отдръпнат и да ги изгубим, а не бихме искали това да се случи, защото държим на тях. А и честно казано, не е приятно да ти го кажат, ако не дразниш съзнателно. Аз така два пъти съм дразнил без да знам и после ми беше много гадно за причинените щети, но за съжаление и дразнителят и дразненият биват спохождани неуведомени от въпросния проблемен процес.

Изобщо цялото това дразнене е един голям мазохизъм. Както беше написано неотдавна на един билборд, рекламиращ мляно месо - „Бий ме, обичам те...”