Мислещият човек

Въпреки, че работя само на четвърт работен щат, тази година три пъти бях привикван за квестор съответно на кандидат-студентските изпити по математика-предварителен, математика и немски език. Много ме сърбят ръцете да разкажа за дезорганизацията на административните лица в тази връзка и за това как единствено в сградата на МГУ имаше яснота по въпроса (на кандидат-студентски изпит на ТУ при това) какво трябва да се прави, но ще се въздържа, понеже темата за 'немислещия човек' нямам намерение да я дискутирам сега.

В тези приблизително 13 часа куфеене за трите изпита на едно място, успях да наблюдавам кандидатите в самия им процес на решаване на поставените им задачи. И както си ги зазяпвах, така в един момент забелязах общото изражение на мислещия човек – едно такова заинтересувано, леко намръщено, с пълен с мисъл жив поглед, ентусиазиран (е, понякога и отчаян) и бодър, сигнализиращ за стремежа на човека да търси изход, да се справя с трудностите. Някой беше изказал мнение, че най-непривлекателното изражение има човек, когато мисли. Твърдо не съм съгласен. Всички тези мимики и изражения по време на мисловния процес като например прехапване на устните, повдигане на веждите и победоносната лека усмивка при откриване на отговора смятам, че са много красив израз на способността на човека да използва интелекта си. И всеки по свой уникален начин сигнализира за мозъчната си активност, което прави и толкова интересно едно такова наблюдение. Както и много улеснява квестора в засичането на преписвачите. ;)

Мъртви спомени?

Понякога около себе си виждам образи, които събуждат у мен онези забравени емоции, на които бях жертва миналата година. Дори и само за съвсем малко, чувството в корема се връща и тогава разбирам, че никак не е лесно човек да забрави... Просто го е погребал някъде в някой прашен мозъчен регистър, но без никаква гаранция, че във всеки един момент няма да се появи отново и да те изненада. Не дългосрочно, но ей така, колкото да се замислиш как си си изпуснал един от може би малкото шансове. И тогава се чудя кое щеше да е по-добре – положението тогава, когато ме потискаха депресии, но винаги съм имал възможността да предприема нещо или спокойното състояние сега, когато съм напълно цифровизиран и, според някой, безчувствен, когато от време на време ще изникват призрачни мисли и ще ми напомнят за това как съм се провалил. Истината обаче е, че една от дузпите е пропусната... а не се знае, дали ще има възможност за 5.