Incognito & Maysa Leak в София, 16.9.05 – едно размазващо шоу

Както всяка година досега реших да се самопоканя на четвъртия рожден ден на JazzFM Radio. Както винаги не сгреших. От няколко години насам 16.Септември се превърна в емблематична дата за българските джаз фенове, тъй като имат възможността да се докоснат на живо до музиканти от световна класа, които са решили да уважат нашата малка страна. След соул гласа на Карен Бернод и фюжъна на Spyro Gyra, Incognito отново бяха в България, за да покажат, че музиката има значение.

Пълната зала беше знак, че публиката не е останала разочарована от предишното им представление, на което аз за съжаление не присъствах. Но ние не бяхме просто публика, а част от шоуто, те просто отказваха да свирят, ако и ние не пригласяхме Still A Friend of Mine. Имаше всичко – от музика, която те кара да станеш и да се размърдаш до тиха и нежна композиция на пиано, която беше в помен на пострадалите от цунамито, наводненията и гладуващите деца, както беше споменато преди нея. За живота, за това колко е важно, че ние сега сме тук живи и дишаме този въздух, за сутрешния изгрев, за любовта... Те упражниха невероятен душевен контрол на хората в залата, карайки ги да побеснеят, усещайки ритъма и завладяващия соул глас на Мейса или да насълзят очите си от внушителното пиано. Това беше два часа и половина грандиозно изживяване. Впечатляващо е как десетина човека могат да заредят с положителна енергия над 3000 души.

След събитието вече не бях подвластен на времето, на нищо. Вървях спокойно от НДК към метрото леко усмихнат в спокойната вечер. И видях един музикант на Витошка, който свиреше на хармоника с една шапка, поставена за да слагат минувачите пари. Но осъзнах всъщност колко богат е той с това, което прави. Той знае езика на всички народи в света, езика, който ни обединява, независимо какви сме – това е езикът на музиката...

"Здравей" и "Прощавай"

Да, това отново съм аз, здравейте. Ако не сте ме познали може би това е защото съм качил 100-200 грама от лятното ми угояване на село. Завърнах се и сега отново ще трябва да се потопя в неща, които ми изглеждат адски противни на фона на почивката, която имах. Колкото и да се занимавам с някаква компютърна техника, все пак аз доколкото знам съм заченат по естествен път и съответно като естествено появило се на този свят същество ми беше много трудно да се откъсна от зеленината, която природата дава. Колко близо бях до София, но всъщност колко далече, на друг свят.

Разделите (мн.ч. на “раздяла”) са трудно предприятие. Човек се привързва бързо и се приспособява към приятни обстоятелства и после като трябва да се преместиш ти се струва, че си бебе, което отделят от майката. Но колкото по-бързо се случват, толкова по-добре, защото иначе рискуваш да видиш сълзите в очите на хората, което пък се запечатва в съзнанието и прави по-мъчително качването на бързия влак към задълженията и ежедневните работи. Качих се... но за съжаление установих, че моят спътник, който бе открил пред мен неподозирани човешки емоции вече не пътува с този влак. Сега той ми се струва тъй празен, все едно съм единствен пътник в него. Но няма да слизам. Ще остана с другите пътници, които може би постепенно ще започна да виждам и ще пазя надеждата, че някой ден той отново ще се качи в този влак... дори и само за да пием по една бира във вагон-ресторанта. :)