За две години обучение в германския факултет на ТУ-София успях да загубя вяра в това, дето го наричат “германска точност” и изобщо в много от ония глупости, дето се говорят за някой си народ, примерно, че е сред най-интелигентните, че жените му били най-красиви, че мъжете му били с най-дълги полови органи и т.н. Ясно е, че всеки си знае неговото и се бие в гърдите, както и да е. Обаче днес (всъщност вече вчера) част от изгубения оптимизъм за пословичната германска точност се завърна у мен.
Сутринта от 8.00 имах лекция по техническа информатика и бях на мястото в 7.55. Още нямаше много хора, обаче гост-професорът ни, който ни води лекции тази седмица, проф. Винфрид Гьорке, стоеше пред бимера и лаптопа с ръце зад гърба и чакаше да настъпи 8.00 часа за да започне лекцията. Бимерът работеше, лаптопът също, презентацията беше готова и началната страница беше вече на стената. А професорът просто стоеше и чакаше, дори не четеше вестник, не разговаряше. И точно в 8.00 започна лекцията. Човекът се усмихваше често докато преподаваше, а блясъкът в очите от време на време и начинът по който се изразяваше и презентираше материала бяха ясен знак, че той наистина си харесва работата. Интелигентно изглеждащ, надхвърлил вече 60те години, пенсиониран професор от Карлсруе. Респект към такива хора, защото това е истинското благородство в тази професия, а не простото претупване на нещата, какъвто нерядко е случаят при българските преподаватели. Знам, че и това си има своите причини, но темата е обширна. Само ще спомена, че се случва преподавателите от Германия да си плащат сами разноските по пътуването, защото Германската служба за академичен обмен невинаги ги покрива.
Сутринта от 8.00 имах лекция по техническа информатика и бях на мястото в 7.55. Още нямаше много хора, обаче гост-професорът ни, който ни води лекции тази седмица, проф. Винфрид Гьорке, стоеше пред бимера и лаптопа с ръце зад гърба и чакаше да настъпи 8.00 часа за да започне лекцията. Бимерът работеше, лаптопът също, презентацията беше готова и началната страница беше вече на стената. А професорът просто стоеше и чакаше, дори не четеше вестник, не разговаряше. И точно в 8.00 започна лекцията. Човекът се усмихваше често докато преподаваше, а блясъкът в очите от време на време и начинът по който се изразяваше и презентираше материала бяха ясен знак, че той наистина си харесва работата. Интелигентно изглеждащ, надхвърлил вече 60те години, пенсиониран професор от Карлсруе. Респект към такива хора, защото това е истинското благородство в тази професия, а не простото претупване на нещата, какъвто нерядко е случаят при българските преподаватели. Знам, че и това си има своите причини, но темата е обширна. Само ще спомена, че се случва преподавателите от Германия да си плащат сами разноските по пътуването, защото Германската служба за академичен обмен невинаги ги покрива.
Ето колко важно е излъчването и отношението в случая, и това да си обичаш работата. Защото си пролича, че от такива кадри се излъчват знания, мъдрост ако щете, а от други се излъчва само информация...
