36 години вероятно стигат, за да разбереш донякъде света и обитателите му. Сигурен съм, че напредвайки с годините, картинката ще се изясни още повече, може би дори ще се промени коренно. Но моите наблюдения са от гледната точка на тази възраст. И те са свързани с една изконна човешка черта - самотата.
Занимавам се с комуникации вече 15+ години, макар и чисто технологично. Свързването винаги ме е впечатлявало, защото изисква повече от един субект, а за целта трябва и протокол - правилата на играта. А където има правила, всичко е някак по-лесно, по-дефинирано, детерминистично. За жалост важат само в техниката. При хората няма стандарти, няма протоколи. В повечето случаи сме сами със себе си - с мислите си, настроенията, желанията си. Макар все повече да се свързваме чрез всякакви комуникационни средства, всъщност сме все по-самотни и изолирани. Самотата е сякаш вродена в човека, но като че ли една от основните цели в живота ни е да я изкореним, да я унищожим. Или поне би трябвало да бъде. Вместо това често избираме да се затворим и да не допускаме никого.
А за да се свържеш с някого истински, трябва да се отвориш. Да рискуваш да се покажеш гол и уязвим. Да, уязвимостите плашат. Те са входна точка за недоброжелатели, но и за истинска здрава и силна връзка с онези, които те обичат. В мислите си държим ключа към затворника в нас. Можем да го използваме и да отключим дори и малък шанс за взаимност и щастие. Или да го оставим непокътнат и да напуснем този свят така, както сме се появили на него - сами и с плач.
