Поглеждам си последната публикация отпреди над 7г и лека усмивка се прокрадва по устните ми. С нея сякаш провокирах тези "някои неща", за които споменах, да се променят. И наистина - промениха се. За жалост обаче, не в посоката, която си представях. Нов дистракт фактор, ще речете? Да, ама не точно. Състоянието, в което изпаднах... трудно мога да опиша, но пък ще опитам.
Преди почти 5г в живота ми се появи човек, който не е дистракт фактор или нека да се изразя по-човешки - пеперудките в стомаха просто ги нямаше. Не усещах влюбване, нямаше тръпка, нямаше взаимност на чувствата, поведенията, интересите... сякаш нямаше обща земя, на която тази "структура" да стои. Но въпреки това, се впуснах по това течение с цел да се изнеса от вкъщи, защото беше крайно време. Да се пуснеш по течението, вместо да послушаш интуицията си и вътрешния ти глас, който крещи "Не!" е грешка, за която си плащам и до днес. Защото през тези изминали години, които вече не са чак толкова малко за една връзка, нещата все още са трънливи, трудни, абсурдни чак. Имаше период, и то до скоро, в който имах надежди, бил съм щастлив дори, даже обичах... когато взаимоотношенията ни вървяха, макар и да е било временно. Но след толкова време, в един момент просто се уморяваш. Да слушаш крясъци, да преживяваш постоянно вербална агресия, обвинения, прищевки, импулсивност, детинщина. Много пъти съм правил опити да приключа. Признавам - от несигурност и страх, че ще остана сам, съм се връщал обратно. Но в такива моменти съм забравял съвета на един приятел - по-добре сам, отколкото в лоша компания.
Веднага искам да кажа, че не прехвърлям цялата вина за моето нещастие на човека отсреща. Проблемът е в ужасно лошата комбинация и несъвместимост между нас - по отношение на интереси, желания, поведение, изразяване. Знам, че противоположностите уж се привличат. Но не може хора, които са толкова далеч един от друг, да имат каквато и да е притегателна сила помежду си. И до ден днешен се доказва това. Постоянни спорове, за всичко, ескалиращи в обиди и ужасни скандали. Нямам нищо против един хубав спор, от който да се роди истината, но когато отсреща ти се повишава тон, не става. После следват извинения и възвръщане към нормалното. И така до следващия път - за нещо ново или пък защо не, за стари и прашни, позабравени, но не съвсем, точки на пресичане? И докато за него тези неща явно са нормални, защото е израснал в среда с крясъци, караници и скандали - за мен не са, защото в моето семейство никога не се е говорило по този начин. И всеки път, когато върху мен се изсипва поредната порция гнус за поредната дреболия, физически ме боли там, където уж трябваше да усещам пеперудките. Тях ги няма, вероятно защото и аз не съм цвете за мирисане и те не идват. :) Аз съм затворен, често студен, с твърда обвивка, нелесна за пробиване. Така и не се появи човек, който да успее да я пробие. Наистина бих искал да се случи. Защото знам, че за правилния човек, който все пак успее да достигне до сърцето ми, няма да говоря по този начин. И ще търся път към него, без да се уморявам...
