Винаги съм мислел, че едно от нещата, които умея добре, е да се поставям на мястото на другия. Да вляза в неговото положение, да видя неговите проблеми. Ясно е, че това не може да стане напълно, ако не си преживял същото, но все имам чувството, че все пак го умея повече от средностатистическия човек. Обикновено сам решавам, кога да се опитам да погледна през чуждите очи, но напоследък забелязвам натрапчивото чувство, че се притеснявам за проблемите на колегите си, с които работя.
Поставям се на тяхно място – 4 години назад:
Вече съм в четвърти курс. Всичките ми колеги работят и изкарват пари. Аз също работя във фирма заради парите – работата не е кой знае колко интересна, но колкото часа стоя, толкова ми плащат. Аз съм на 22. Имам приятелка, имам социален живот, имам кола, обичам да излизам с приятели, да купонясвам, да чувствам пулса на живота в себе си. Паралелно с това уча в университет и там късметът или случайността ме е събрала с интересни хора, с които правим интересни неща. Но там пари няма. Парите са в безинтересната работа. А аз искам да правя интересните неща. Не мога да правя и двете, защото заради едното няма да има време за другото. Но там няма и сигурност, че нещата ще се променят. А аз все пак съм на 22. Само веднъж ще съм на толкова.
Обмислял съм хиляди пъти какво да правя. Трудно е да взема решение. Вече изкарвам пари и съм нагласил живота си спрямо текущите ми доходи. И все пак го правя. Отказвам се от сигурния си доход, за да отдам времето си на една кауза, която не се знае какво ще донесе. Загърбвам облагите от финансовата сигурност, за да отдам времето си на хората, с които харесвам да работя и научавам много неща, защото те са ми повече от колеги. Но аз все пак съм на 22. Изкушенията са много, няма да ми е лесно. Може би пак ще трябва да ми помагат мама и тате. Не знам какво ще излезе. Но искам да опитам… в името на екипа и на успеха.
Това виждам през очите на моите колеги и не ми дава покой от известно време. Ако се върна 4 години назад в своята кожа ще видя, че нещата стоят по съвсем различен начин. Не са ми трябвали повече пари от символичните, които получавах на интересното, но финансово оскъдно място. Не съм имал нито едно от гореизброените неща. На тази възраст аз не бях на 22. Не знам на колко бях, но така и не я изживях. А героят, в чиято кожа влязох по-горе си я изживява. От тази възраст горе-долу се появява необходимостта от финансова стабилност и независимост. И ми е адски мъчно, че на интересното място не мога да ги предоставя. Няма да забравя думите на един от героите ни: Искам да знам, че мога да оставя 20 лева някоя вечер в ресторант без да се притеснявам, че с това ще затрудня родителите си.
Това са моите герои. Те направиха своите жертви в името на каузата. Това означава толкова много за мен. Не мога да гарантирам, че ще излезе нещо. Но съм длъжен да напрегна всеки мускул и мозъчна клетка, да положа всички възможни усилия. Дължа го на тях. За да може всеки един от нас да е в състояние да остави 20 лева в ресторант без да се затруднява…
И няма да има покой докато не направя необходимото. Или докато спре да ми пука. Но има непреходни ценности, за които просто не може да спре да ти пука…
