Преди 6 години започнах работа в ТУ-София с идеята и амбицията да се занимавам с управлението на ИТ инфраструктура. Това ми беше интересно, такава професия си бях избрал, това исках да правя. Интересно ми беше да работя с машини. Винаги се управляват по някакъв алгоритъм и резултатите в повечето случаи са предвидими.
Първите 4 години от този период работих сам. Да, имаше и други колеги, но истината е, че работих сам. Винаги съм смятал липсата на истински екип в тоя факултет като основен проблем и даже в един блог преди няколко години описах раздразнението си от липсата на организация поради това. Повечето неща и задачи ги правех сам и не се налагаше да обяснявам на никого нищо. Беше лесно. Да, имаше проблеми, но беше лесно…
От две години насам имам екип. Това са хора, които искат да работят С мен и всички заедно олицетворяваме една визия. Сега пак има проблеми. Но е трудно. Защо? Нали уж липсата на екипа беше главният проблем?
Оказа се, че организацията на този екип не е никак лесна задача. Не, че е моя работа да го правя – аз продължавам да обичам да работя с предвидимите машини. Но някак се очакваше от мен. Те го очакваха – да впрегна и канализирам усилията на всички, за да се получи движеща сила и да има реални резултати. Но си пролича, че не разбирам от тая работа и не мога да се справя. Сега имам екип и не знам какво да правя с него. Не мога да го организирам, не мога да го мотивирам, не мога да го ръководя.
Всеки греши, нормално е. Правил съм различни грешчици в работата си през годините. Но в импровизираната си роля на ръководител сгреших много. Това е моят голям гаф. Това е моят голям провал…
