Пролетта и лятото се отразиха благоприятно на личностните ми проблеми, с които занимавах многобройната си аудитория преди почти година. Не, че ги реших, за съжаление. Просто най-вероятно бяха натикани в някой тъмен ъгъл на съзнанието, където макар и временно можех да се отърва от натрапчивото им присъствие.
Все пак дори и да изникнат отново, мисля, че няма да е толкова зле, колкото беше. Приех факта, че съм такъв и че не мога да се държа като останалите. Приех емоционалната затвореност като част от моята индивидуалност. Това обаче не означава, че ми харесва. Мисля си, че има друг човек под тази представителна обвивка. Дали е по-добър или по-лош, дали е по-луд или пък съвсем нормален… как да разбера? Не знам, само знам, че ако не се чувстваш добре, значи има нещо неестествено, което пречи. Има проблем и той най-вероятно е психологически. Ако не успея сам да го извадя на повърхността, може би ще трябва специализирана помощ. Защото не съм живял и половин живот още (предполагам) и ако ще продължаваме в същия дух, се виждам в много неприятна светлина идните години. Непонятно ми е защо е толкова сложно да откриеш себе си. Знам, че при много хора е проблем, но при мен суперегото до такава степен е изолирало всичко останало, че просто не мога да видя човека отвътре. А той може би е нормален, пълноценен член на човечеството, социален и забавен, дори готин? Би било разхищение ако оставим на оня сноб да не му позволи да се покаже. Та той дори не му позволява да говори открито и искрено!
Мисля си, че нещо трябва да се случи, за да се разкара. Нещо разтърсващо, преобръщащо светогледа. Чувал съм, че любовта действала така. Но или на някои тя просто не се случва или не може да пробие през тази желязна завеса, така че явно тя при мене не работи. Хората около мен също се опитват да я пробият – напоследък колегите ми се опитват да станат по-близки с мен, може би в стремеж да се премине от кръга на познатите/колегите в този на приятелите. Опити за социализация, събирания и пътувания обаче биват отхвърлени. Не знам кой от двамата говори в момента, но не се чувствам част от тяхната компания – така както са те помежду си. Различни сме, макар да споделяме обща ценностна система. И все пак те ми повлияха. Не мога да кажа още дали добре или зле. Познанството ми с тях доведе до известни страдания, които можех да си спестя. Сигурно ще ми липсват догодина като си заминат. Дано поне тази малка емоцийка се процеди през желязната завеса. Сигурно можех и много повече да направя за тях, но колкото-толкова. Оттук нататък не съм сигурен, че мога да дам повече. Има един момент, от който те сами продължават нататък след началната инерция, за която помогнах. Наближава моментът да напуснат кораба-майка и да продължат към амбициозните си цели. За да може корабът да помисли и за себе си най-накрая – да опита да погледне по-навътре и да разбере кой е, къде иска да отиде и какво е мястото му на тази изтормозена от паразити планета… Защото тя ми даде всичко, а аз какво да дам в замяна? Искам да ѝ се отплатя, но не знам как. Подскажи ми, моля те. Не е ли всеки тук, за да ти остави нещо непреходно, нещо различно от артефакти в канализацията?
