7 години откакто престъпих прага на Техническия Университет – София. Дали тогава, в онази юлска вечер, когато отидох на вечерния кандидат-студентски курс по физика, съм имал дори и най-малка представа, че ще се задържа толкова дълго там… Дълго изглежда на цифра, но реално мина много бързо. Спомням си всичко съвсем ясно…
Помня залата, в която бях; задачите, които решавах; хората, с които се запознах. Помня кандидат-студентския си изпит на 19.Юли.2004, както и къде отидох и какво правих след него… Помня и еуфорията от оценката си, приемането, записването и изобщо трепетите на всеки кандидат-студент… помня ги, защото ТУ остави у мен следа, променяйки ме. За 12 години в училище не изживях и частица от онова, през което съм минал в ТУ. Този блог описва доста от нещата... И това не е много, но относително погледнато е. А то нали уж всичко е относително…
В началото на първи курс помня, че си водех един дневник със заглавие „ТУ абсурдите“. Този дневник видя бял свят само няколко дни, защото абсурдите бяха твърде много, за да бъдат описвани. Предполагам, че причината да се откажа от него, бе приспособителният ми инстинкт, който реши, че за мен би било по-добре да притъпя високите си очаквания и повече да забелязвам положителните страни. Не беше лесно, но свикнах. Всички свикнахме. Но имахме избор и някои взеха другото решение. Останалите решихме да не съжаляваме – така, както и тези, които заминаха.
И за да не избягам твърде далеч от заглавието - още от началото забелязах как системата упорито се опитва да ме направи програмист. Упорито никак не значи „прилежно“ или „ефикасно“ – значи просто, че системата очаква на изхода да има такъв. И аз като системата бях упорит и удържах фронта, защото не исках да съм такъв. Удържах го през всичките тези години, през които системата ме лъжеше, че ме учи, а аз я лъжех, че разбирам. Накрая уж победих – станах BSc. и не съм програмист (ура!). И сега дойде финалната права – магистърската работа. И в нея нямах ни най-малко намерение да се превъплъщавам в програмист… да, ама не! Явно тая работа не е като оная (бакалавърската – б.а.). Трудно ми е да си представя как на последната стъпка ще започна да правя онова, което избягвах да правя толкова години. А именно, ще правя това, което ми беше натресено, защото другата ми идея беше отхвърлена. Фактът, че ще трябва да поскърцам със зъби и да се прежаля, потейки се над някакви проблеми обаче не ме притеснява чак толкова. Повече ме притеснява резултатът от работа, вършена с нежелание. Не вярвам в положителен и продуктивен резултат от такава работа. Вярвам в продуктивния резултат на отхвърлената ми идея… но за съжаление тя беше окачествена като ‚отбиване на номера‘. Защо ли… след като работата по нея никак не е малко и би обогатила професионално няколко човека вместо един, който да добави +1 публикация към великия път към професурата си.
Но карай… в крайна сметка явно системата наистина винаги печели. Тя искаше програмист. И ще го получи, макар и нескопосан…
