Понякога се питам защо се занимавам с всичко това изобщо. Напоследък по-често. Имаше един момент, до който мотивацията ми произтичаше изцяло от мен и моите амбиции. После се появи екип и го приех като лична отговорност да се грижа за развитието му. Да мултиплицирам всичко онова, което придобих сам със собствени усилия, за да могат тези хора да се развиват в това, което искат – те като личности и професионалисти и те заедно – като екип.
За човек с твърде много свободно време и недостатъчна социализация загубата на цел пред себе си е твърде болезнена. Тогава времето става изключително брутално, щом няма с какво да се запълни. Прокрадват се нездравословни мисли, губиш почвата, не знаеш на какво да се опреш, живеенето става съществуване…
Няма да забравя онзи договор за работа в НР, който подписах, но не изпратих преди почти 4 години. На този ден малко или много взех решение за това какъв ще съм сега. Мисля си, че трябваше да го изпратя. И да заработя на пълен работен ден, всеки ден, както всички. Където всеки един ден щяха да ме изцеждат така, че като се прибера да нямам сили за подобни размишления. И където съзнанието ми щеше да е ангажирано от проблемите на стотици клиенти – само не и от моите! Надали щеше да е по-зле. Да, щях да съм незначително зъбно колелце от голямата машина, но какво от това – щях да си живея в безгрижната илюзия за щастие със сносни пари, служебен лаптоп и мобилен телефон. Всичко друго, но не и да се поглеждам…
А вместо това избрах да остана и да чакам хората, заради които да си е заслужавало чакането. И те се появиха. Но не съобразих, че в тази среда, в която се намират, трябва да полагам много, много усилия за да ги мотивирам постоянно, за да останем заедно и да постигнем общи успехи като екип. Безсилен съм обаче пред изкушенията, идващи от бизнеса и елитните университети. Е, в крайна сметка, всеки гледа себе си. Никой не трябва да бъде обвиняван, че е взел по-доброто решение за себе си. И никой не е длъжен да се жертва заради общите цели и идеали. Това, че аз го направих, си е мой проблем и ще си нося последствията (нося ги и ми тежат вече). Трябва да се науча по-малко да се привързвам, за да не го понасям после тежко. За останалите това е просто работа, кариера. За други е Single Point of Failure – срути ли се, пропадаш. Но те не са виновни за моя Single Point of Failure. Все пак всеки прави най-доброто за себе си първо. Дано някой ден и аз се науча на това…
