Ако все още чертаете графика на честотата на писане от моя страна в този блог, то графиката сигурно е аналогична на тази, изобразяваща икономическия растеж на държава в рецесия… Всъщност ако правите това, значи имате много скучен живот и аз следва да се почувствам екстремно задоволен от ежедневните си занимания, сравнявайки моя с вашия. Но пък ви посрещам с нов темплейт, по-интегриран с разбиранията на нощните птици за цветове за четене на тъмно. :)
Споменавайки ежедневните си дейности, трябва да кажа, че не ги мисля за скучни, напротив. Е, поне от гледната точка на един ИТ генералист, но като цяло хората в тоя бранш са друга порода и сравнителният анализ с нормалните индивиди е някак некоректен. Истината е, че откакто съм на работа към ТУ-София (новаците в блога да не се стряскат – ДА, и там работят хора!), а това са вече точно 5 години, всичко все се е въртяло около мен – моите знания, моите възможности, моята кариера и професионално развитие. Гледах да науча колкото се може повече с възможностите, които ми се предлагаха. И макар да имаше екип, с който работех, винаги съм се чувствал сам в тази работа. Просто защото екипът нямаше тези цели, които имах аз – да се учим заедно на професионален ИТ мениджмънт (технически, организационно и етически) и да изградим една инфраструктура с добри практики на управление, която да е още един фактор, по който да се отличава нашият факултет от останалите. Така трябваше сам да се уча и да допускам повече грешки, защото просто нямаше кой да ми каже „STOP – не така!“. Книгите бяха моите учители, компютрите – моята лаборатория. Дали за 4 години научих много или малко – не знам. Но това, което осъзнах е, че наред с нуждата за усъвършенстване и развитие се появи и нуждата от споделяне на опита и знанията.
Не знам дали тази нужда се появи спонтанно или е резултат от сформирането на екипа, който чаках цели 4 години. Мотивацията на хората, с които започнах да работя преди година накара егоиста в мен да бъде изместен на по-заден план. И въпреки, че винаги съм искал да работя с точно такъв екип, той ме хвана неподготвен - неподготвен да предам ноу-хау бързо и ефективно, така че хем да бъде задоволен този първоначален мотивационен глад, хем да се поддържа и за в бъдеще и непрекъснато. Ужасно е да разпалиш огъня с хубави думи и после да го оставиш бързо да прегори, без да го поддържаш. Когато хората очакват нещо от теб и ти ги увериш, че ще го получат, а после не стане така, следва разочарование. След това и думите вече не тежат, пък ако ще и да има действия зад тях. Истинският тийм лидер не би го допуснал. Аз съм далеч от това понятие, но макар да обичам задкулисната работа в сървърната стая, човек трябва да еволюира. Истината обаче е, че работата с компютри е в пъти по-лесна от работата с хора. Неслучайно много от гениите са социопати донякъде. Ако дърпаш само откъм едната страна, от другата оставаш кух пън (не е ли грубо това, един пън все пак може да се ползва за сядане, а ако е кух – и това не може…). Социалните умения са част от работата на всеки, дори и на ИТ специалиста, ако иска да се измъкне от сървърната дупка. Истинският тийм лидер би осъзнал потенциала на екипа си още от много рано. И би предприел каквото може за да го задържи.
Но дори и това, екипът ти да се разформира, не ме натъжава толкова, колкото фактът, че не можах да му дам всичко, което мога от себе си. Нормално е всеки да поеме по различен път в един момент, но ако до този момент бях станал фактор в тяхното образование, което дори и мъничко да ги накара да не съжаляват, че са дошли там, където са, щях добавя приятното чувство, че съм допринесъл за нечие развитие с нещо. А чувството да бъдеш полезен и нужен е особено важно за човек със сравнително монотонен начин на живот, който се опитва със зъби и нокти да остави нещо от себе си тук и днес, особено знаейки, че някой ден това няма да е дете.
Затова нека дам едно обещание (ето това ще бъде празно обещание – дадено пред една празна виртуална зала). Пред себе си, защото ако не го спазя, излъганият ще съм аз, което е още по-зле. Ще положа всички усилия, които са необходими да поправя тези грешки и дори и със скромния си опит и познания да мога да предложа на колегите си, които все още ги нямат, едно въвеждащо обучение по определени параметри. Така дори и един ден да решат да отидат другаде, сигурно няма да забравят, че е имало там някой, който ги е насочил какво и как да правят и им е помогнал в професионалната им реализация. Така те ще си останат с тези знания, а аз с приятното чувство, че животът ми има смисъл…
Споменавайки ежедневните си дейности, трябва да кажа, че не ги мисля за скучни, напротив. Е, поне от гледната точка на един ИТ генералист, но като цяло хората в тоя бранш са друга порода и сравнителният анализ с нормалните индивиди е някак некоректен. Истината е, че откакто съм на работа към ТУ-София (новаците в блога да не се стряскат – ДА, и там работят хора!), а това са вече точно 5 години, всичко все се е въртяло около мен – моите знания, моите възможности, моята кариера и професионално развитие. Гледах да науча колкото се може повече с възможностите, които ми се предлагаха. И макар да имаше екип, с който работех, винаги съм се чувствал сам в тази работа. Просто защото екипът нямаше тези цели, които имах аз – да се учим заедно на професионален ИТ мениджмънт (технически, организационно и етически) и да изградим една инфраструктура с добри практики на управление, която да е още един фактор, по който да се отличава нашият факултет от останалите. Така трябваше сам да се уча и да допускам повече грешки, защото просто нямаше кой да ми каже „STOP – не така!“. Книгите бяха моите учители, компютрите – моята лаборатория. Дали за 4 години научих много или малко – не знам. Но това, което осъзнах е, че наред с нуждата за усъвършенстване и развитие се появи и нуждата от споделяне на опита и знанията.
Не знам дали тази нужда се появи спонтанно или е резултат от сформирането на екипа, който чаках цели 4 години. Мотивацията на хората, с които започнах да работя преди година накара егоиста в мен да бъде изместен на по-заден план. И въпреки, че винаги съм искал да работя с точно такъв екип, той ме хвана неподготвен - неподготвен да предам ноу-хау бързо и ефективно, така че хем да бъде задоволен този първоначален мотивационен глад, хем да се поддържа и за в бъдеще и непрекъснато. Ужасно е да разпалиш огъня с хубави думи и после да го оставиш бързо да прегори, без да го поддържаш. Когато хората очакват нещо от теб и ти ги увериш, че ще го получат, а после не стане така, следва разочарование. След това и думите вече не тежат, пък ако ще и да има действия зад тях. Истинският тийм лидер не би го допуснал. Аз съм далеч от това понятие, но макар да обичам задкулисната работа в сървърната стая, човек трябва да еволюира. Истината обаче е, че работата с компютри е в пъти по-лесна от работата с хора. Неслучайно много от гениите са социопати донякъде. Ако дърпаш само откъм едната страна, от другата оставаш кух пън (не е ли грубо това, един пън все пак може да се ползва за сядане, а ако е кух – и това не може…). Социалните умения са част от работата на всеки, дори и на ИТ специалиста, ако иска да се измъкне от сървърната дупка. Истинският тийм лидер би осъзнал потенциала на екипа си още от много рано. И би предприел каквото може за да го задържи.
Но дори и това, екипът ти да се разформира, не ме натъжава толкова, колкото фактът, че не можах да му дам всичко, което мога от себе си. Нормално е всеки да поеме по различен път в един момент, но ако до този момент бях станал фактор в тяхното образование, което дори и мъничко да ги накара да не съжаляват, че са дошли там, където са, щях добавя приятното чувство, че съм допринесъл за нечие развитие с нещо. А чувството да бъдеш полезен и нужен е особено важно за човек със сравнително монотонен начин на живот, който се опитва със зъби и нокти да остави нещо от себе си тук и днес, особено знаейки, че някой ден това няма да е дете.
Затова нека дам едно обещание (ето това ще бъде празно обещание – дадено пред една празна виртуална зала). Пред себе си, защото ако не го спазя, излъганият ще съм аз, което е още по-зле. Ще положа всички усилия, които са необходими да поправя тези грешки и дори и със скромния си опит и познания да мога да предложа на колегите си, които все още ги нямат, едно въвеждащо обучение по определени параметри. Така дори и един ден да решат да отидат другаде, сигурно няма да забравят, че е имало там някой, който ги е насочил какво и как да правят и им е помогнал в професионалната им реализация. Така те ще си останат с тези знания, а аз с приятното чувство, че животът ми има смисъл…
