Sweet twenteen

Айде, честито, ударихме двайсетака. Те хората ми го пожелаха, аз няма какво да си пожелавам сам здраве, но пък за сметка на това си пожелавам много други неща, които човек сам трябва да си пожелае, извън рамките на стандартните пожелания. :) Радвам се, че хора, на които много държа ме поздравиха първи, това ми говори, че чувството е взаимно.

Толкова по този блог, той е необичайно кратък, но прост и ясен - честито да ми е и нека никога не се обръщам назад и да гледам изминалите години със съжаление... :)


П.С. twenteen ми бе подсказано от приятел, което много ми хареса, защото прави впечатлението, че не напускам тийнейдърските години всъщност. :)

Университетът - що е то?

След като вече мина половин година, откакто съм "член" на тази институция напоследък започнах да се замислям какво всъщност представлява тя. Защото установих, че за периода от няколко месеца съм минал през няколко разбирания за това, що е то университет.

Както на всеки новобранец (предполагам) очакванията ми бяха твърде големи. Явно отново бях надценил родния труд, но мисля, че това е само, защото знаех, че се е намесила немска ръка в цялата работа. За съжаление българската такава изпъква повече и то не в своя блясък. След първоначалния шок, породен от липсата на организация в ръководството, се окопитих и си помислих, че е редно да изчакам известно време, воден от принципа "Времето лекува" - било то и факултети. Много по-лесно е обаче времето да "излекува" разбиранията на един човек, отколкото тези на много (да кажем, тези, които работят там). Затова и аз преминавах от едно в друго настроение относно цялата дейност няколко пъти като разочарованието преобладаваше значително. И въпреки поредния и последния потрес, свързан със сесията, преди няколко дни отново ми се изясниха някои неща, които съвсем не говорят лошо за университета.

Оказа се, че Университетът (У) явно не дава това, което изглежда, че би трябвало да дава - образованието по предмета, който е написан в книжката/регистрите. Ако не се и вгледаме по-надълбоко изобщо може и да не забележим, че въобще нещо получаваме от него. Но то е казано, че най-същественото е невидимо за очите. Не знам дали У ще ме научи на това, което искам, но знам, че ако не бях постъпил в него нямаше да ме научи на неща, които са ценни. Той ме запозна с интелигентни хора, с които имам сходни интереси и разбирания и с които ако се обединя можем да постигнем добри резултати. Той ме мотивира сам да се опитам да взема и да направя, това което искам, а не да чакам Той да ми го даде, защото това би означавало да чакам писмо от мъртвец. Той ми даде приятели, които вярвам остават за цял живот (както училището). Той ме кара и ме предизвиква да се опитвам да се боря с неговата порочна система, макар да знам, че не мога да я победя, но това ми дава опит и ме нахъсва да продължавам.

Но всичко това е "зад кулисите" на идеята "У". Гледа се повърхностно и не се забелязват положителните страни. А човек просто трябва да ги оцени, защото те наистина са ценни. Може би изглежда, че Той работи против нас, но всъщност "отзад погледнато, навътре" Той ни насърчава сами да търсим своето щастие и просперитет. Ето защо смятам, че българската образователна система не е лоша - голямата й степен на несъвършенство ни насърчава сами (но заедно) да се справяме с трудностите и съответно да бъдем по-добре подготвени, когато завършвайки гордо заявяваме: "Аз съм завършил Техническия Университет"...

Баба Марта и производните й

Все още не съм учил за диференциране и производни, но реших така да нарека празниците през Март, пък математиците нека ме застрелят ако не съм се изразил правилно. С времето забелязам, че все по-малко усещам духа на някой празник - било то Коледа, Баба Марта, рождени и именни дни. Някак си тези празници минават покрай мен, засенчени от сивото ежедневие, което ме заобикаля. Ето например 3. Март. Направо със срам мога да кажа, че изобщо не усетих, че празнувам Национален празник. Освен това само един колега ми честити по АйСиКюто, иначе цък (да си призная, и аз не честитих на никого освен на него в отговор). В този ден правих всичко това, което правих и през всички останали обикновени дни. А има хора, които се вдигат и отиват чак на вр. Шипка, което е похвално. Не знам за средностатистическия българин, но на мен ми е писнало да "празнувам", когато календарът посочи дата за това - правя го, когато съм в настроение. Естествено, поклон пред всички тези, които са допринесли за Освобождението, повече не мога да кажа.

В края на Март ставам на 20... значи досега съм празнувал 18 рожденни дни, 19тият не го празнувах и сега се чудя какво да правя на 20тия - нали уж е юбилейно число. Може да почерпя, ама шум май няма да вдигам. В крайна сметка какво хубаво има в това човек да остарява. :) С днешния начин на живеене може да се каже, че 1/4 от живота ми е вече история - ми то нищо не остана бе! Ей значи, човек докато се осъзнае и вече е пътник. Един живот не стига май - за каквото и да било... :)