Заглавието този път е закачка към един пост, публикуван преди повече от 5 години. Там се разказваше за… е, вижте го, честно казано и аз не знам за какво е. Така и никога не разбрах.
Сега ситуацията е различна. Пак са емоции, но напоследък са често. И не са свързани с онези, описани в стария пост. По-скоро се отнасят до „трите въпроса“, които Хорхе Букай задава в същата книга – Кой съм, накъде отивам и с кого.
Трудно ми е да разбера защо си ги задавам сега. Мислех, че съм един самотен пътник, тръгнал да прави кариера и пари. Но напоследък не съм сам по този път и срещите и споделеното ежедневие с останалите (малко по-млади от мен, които освен колеги все повече възприемам и като приятели) ме поставиха в положение да се замислям не само за бъдещето, към което сме се устремили, но и за миналото. В тяхно лице аз виждам какво съм изпуснал – липсват ми спомените, които трябва да има един млад човек, изживяванията, типични за възрастта ни. А аз все бях „по-голям от възрастта си“. И в училище, и сега. С помощта на техния нормален начин на живот виждам моите пропуски. Виждам силните връзки, които имат с техните приятели, започнати десетки години назад и продължаващи и до днес. Виждам множеството снимки с преживявания, които не се забравят. Виждам целия им свят в една простичка целувка. Изобщо свят, в който се чувствам извънземен. На негово място при мен зее една дупка, но тя не може да се запълни, защото всичко е с времето си. На 18 правиш едни неща, на 25 – други. И да се опиташ да наваксаш, времето просто е минало – провал в това да се възползваш от чара, който ти придава една възраст.
И сигурно е смехотворно да си в средата на 20те и да се чудиш къде си точно. Постепенно осъзнавам, че за мен може би е късно да попълвам липси, които е трябвало да се изживеят когато е трябвало. Но ако с това, което имам като знания и опит, дори и да не е много, успея да им помогна да изживеят и попълнят техните липси (но съвсем навременно, а не със закъснение), може би ще съм станал поне малък фактор в това, след няколко години да се чувстват пълноценни и да не пропадат като мен в подобни емоционални дупки. И може би именно това постижение би ме изкарало от тази, в която съм аз…
Няма коментари:
Публикуване на коментар