сряда, февруари 04, 2009

Преследван От Мечтите Си

Оказа се, че пленителният глас и излъчване на по-рано споменатия David Archuleta имат по-голямо влияние върху мен отколкото очаквах. Това, което не очаквах е, че той стана повод у мен да се появят едни погребани отдавна желания и мечти още от детството. Започнаха да изникват тревожни въпроси за това дали още ставам и мога да го правя и дори дали изобщо съм имал дарбата за това. Така и не проверих окончателно. И все пак защо някога не го исках и забравих за това, а сега те отново се надигат в съзнанието ми?

Предполагам, че отговорът се крие във факта, че през годините по незнайно какви причини аз се превърнах (а може и просто винаги да съм си бил такъв) в интроверт, който насочва всички появили се емоции и чувства навътре в себе си. Не обичам да ги обсъждам с хората, не обичам да се говори за мен. Обзема ме чувство на несигурност, което предизвиква защитна отхвърляща реакция. А затварянето на тези емоции вътре не е полезно за мен, усещам, че е така. Тъй като явно не мога да ги пусна навън по стандартния начин, си мисля, че вероятно музиката може би беше един от отдушниците, които не си направих труда да отпуша, за да се случи това. Вероятно никога няма да разбера дали съм бил „изваян” за това както David с цялото си същество, защото за разлика от мен той не е позволил на искрицата да угасне, а я е превърнал в истинска звезда. За такова нещо се почва отрано. А аз поех по друг път и „надзъртането” в съседната пътечка само ме разсейва от целите, които съм си поставил и застрашава постигането им. Почти 10 години вече съм посветил на кариерата си в ИТ – нима не е детинско и несериозно да го преосмислям?

Разбира се, че е. Но може би мога да се оправдая с това, че тази мечта преследва мен, а не аз нея. И ме е страх, че макар и да мога да я потискам за известни периоди, тя може да ме преследва докато не постигне своето…

вторник, февруари 03, 2009

Божественото в Нас

Знам, че бях решил да затворя този блог за публичен достъп. И го направих. Имах намерението да си пиша в него както в истински таен дневник, в който никой никога няма чете и където мога да си пиша каквото си искам. Но не се получи. От момента, в който го затворих, музата за писане не ми дойде нито веднъж. Един път се опитах, но не стана нищо. Затова отново го отварям. Който иска - да чете, няма какво да се крие тук.

Жалкото е, че много пъти се е случвало да бъда развълнуван от нещо, което е било интересно и си е заслужавало да бъде публикувано, но за жалост думите са се изнизвали само в главата ми или най-много - до моята виртуална аудитория и така и не видяха бял свят (на бял лист, хартиен или Word). Защото като ги изстреляш изведнъж, след това не можеш да кажеш същото по начина, по който искаш, защото моментът е минал… просто музата я няма вече. Но все пак се надявам, че един от героите във филма „Изкуствен Интелект” е бил прав за това, че всеки предмет, съществувал някога, съхранява информация за всичко, случило се около него. Жалко, че не разполагаме с технологията да извличаме тази информация от тези предмети. :)

Темата ни днес звучи много сериозно, но всъщност е нещо простичко. Но нека проследим целия път на моето откритие. Редовно разглеждам разни статии в Wikipedia ежедневно – от чисто технически въпроси и термини до любопитни факти и думи, за които искам да науча повече. Не знам какво съм разглеждал тази нощ, но попаднах на статията за грамофонната плоча, където се описват различните видове, размери, обороти и т.н. Самото това предизвиква известна носталгия у мен, тъй като като бях малък грамофонът ми беше пръв приятел. Но това е друга тема. В статията имаше снимка на плоча със запис на песента “Du schwarzer Zigeuner” на Vico Torriani. Естествено, песен с такова заглавие няма как да не предизвика интереса на немскоговорящ като мен и веднага я проверих в Youtube. Не е лоша. Но по незнайно какви причини, в Related Videos се показа и едно изпълнение на песен на Billy Joel от американския идол David Archuleta. След това чух и други. Въпреки че той е втори в класацията, не съм виждал досега на някого от участниците всички песни да му отиват така, както на него. За мен това момче е доказателството за истинския, суровия талант, който само природата/нещо висше/Бог може да даде – необработван и нетрениран професионално глас, който звучи невероятно. И той е бил само на 16, когато е участвал в American Idol.

Това ме кара да си мисля, че все пак вероятно има хора, които са родени под щастливи звезди. Несъмнено начинът, по който живеем и делата ни имат значение за това какви ще бъдем, но смятам, че има нещо като вълшебен прашец, който ни се вдъхва при раждането ни и след това ние трябва да решим какво ще правим с него. David Archuleta е типичният пример за взето правилно решение. Даден му е гласът, дадена му е визията и излъчването също. Но дори и във всеки от нас да се крие по някакъв талант, който чака да бъде открит, той не може да се сравнява с това да можеш само с един глас да внасяш толкова силни емоции у толкова много хора. Например, талантът да бъдеш добър програмист се изявява в това да пишеш качествен софтуер, който възможно най-много отговаря на предназначението си и дава възможно най-малко проблеми. Но ти пишеш софтуера, продаваш го, клиентът е доволен, всички са доволни. Нима това е сравнимо с изживяването, което предизвиква един божествен глас? Поради тази причина смятам, че на някои все пак им е дадено повече, няколко стъпала по-нагоре, от където да започнат. Разбира се, това не е лошо. Защото част от таланта им се изразява в това, да предадат положителни емоции на милиони други хора. А това не е нещо, което го може всеки.

А в допълнение към добрите хитови изпълнения, това, което мен ме развълнува най-вече, е изражението на лицето му докато пее – изражение на пълна удовлетвореност и щастие от това, което прави. И заедно с добронамерената завист, която изпитах, имаше и тъга от това, че ако някога у мен е имало и искрица от това, което гори у него и го кара да прави това, то аз с бездействието си съм я оставил да угасне, поемайки по един път, който вероятно тя не може да освети…