Октомври се изниза бързо. Преди 1-2 седмици се замислих, че има ‘опасност’ моят блог за първи път да не получи поне една публикация в месеца, защото наистина от началото на 2004-та съм бил поне толкова редовен, колкото ежемесечно издание. И тъкмо като реших, че каузата е изгубена, се появи материал, който за съжаление ми се искаше да не се бе появявал никога.
Да започнем оттук. На пръв поглед поредната катастрофа на бул. “Цариградско шосе” – нещо толкова обичайно за нашия голям град, че някак си, като че ли, не ти прави впечатление, особено като прочетеш, че няма жертви, а само 3-4 пострадали. Но както мъдро е казано – единственото абсолютно нещо е, че всичко е относително. Поради това и гледната точка на човека, пътуващ в този автобус е коренно различна от тази за поредната софийска катастрофа, напротив – за него тя е първата, уникалната, най-ужасяващата. Случва се за един миг, но вероятно споменът ще трае завинаги. И нормално, не се забравя лесно мирисът на горяла гума и звукът от разкъсване на метал. Както и гледката на кръв... няма да преигравам, защото не беше много, но факт е, че за първи път виждах човешка кръв на живо вследствие от инцидент. Но кръвта е дребна работа... шокът и стресът се оказват решаващи и много по-сериозни като последствия. Много се изненадах как хората напуснаха автобуса, оставяйки сам наранения човек, който от шока не знаеше накъде да помръдне. Помогнахме му с Бла да слезе. И щом в такава беда не си помагаме, защо да го правим при нормални обстоятелства? Аз се отървах само с едно леко натъртване по крака (пак там, дето и куче ме ухапа, горе-долу по същото време миналата година). Аз просто бях от късметлиите в този автобус. Дори и тук не може глобално да се говори за късмет, а трябва да се ограничим до автобуса. Ако той е една затворена система, то аз съм късметлия в него, извън него може и да не съм.
И малко относно журналистическата обективност – в интерес на истината е отразено правилно, поне доколкото става дума за пострадалия в автобуса. За тези в колите не знаех. Не се споменава само, че автобусът се завъртя на 180 градуса (поднасяйки силно задницата), разрушавайки мантинелата. Пише, че проблемът е технически, което се усещаше, защото очевидно шофьорът караше нормално до момента, в който автобусът започна да пътува на зиг-заг, след което последва резкия завой наляво, завъртане и преминаване с обърната предница в насрещното платно.
Е, не си видях живота на кинолента, но гарантирам, че емоцията е далече по-силна от това, което виждаме по кинолентите, маркира нещо като жизнен checkpoint. Човек просто никога не знае кога и как... пожелавам и да не узнавате...
Да започнем оттук. На пръв поглед поредната катастрофа на бул. “Цариградско шосе” – нещо толкова обичайно за нашия голям град, че някак си, като че ли, не ти прави впечатление, особено като прочетеш, че няма жертви, а само 3-4 пострадали. Но както мъдро е казано – единственото абсолютно нещо е, че всичко е относително. Поради това и гледната точка на човека, пътуващ в този автобус е коренно различна от тази за поредната софийска катастрофа, напротив – за него тя е първата, уникалната, най-ужасяващата. Случва се за един миг, но вероятно споменът ще трае завинаги. И нормално, не се забравя лесно мирисът на горяла гума и звукът от разкъсване на метал. Както и гледката на кръв... няма да преигравам, защото не беше много, но факт е, че за първи път виждах човешка кръв на живо вследствие от инцидент. Но кръвта е дребна работа... шокът и стресът се оказват решаващи и много по-сериозни като последствия. Много се изненадах как хората напуснаха автобуса, оставяйки сам наранения човек, който от шока не знаеше накъде да помръдне. Помогнахме му с Бла да слезе. И щом в такава беда не си помагаме, защо да го правим при нормални обстоятелства? Аз се отървах само с едно леко натъртване по крака (пак там, дето и куче ме ухапа, горе-долу по същото време миналата година). Аз просто бях от късметлиите в този автобус. Дори и тук не може глобално да се говори за късмет, а трябва да се ограничим до автобуса. Ако той е една затворена система, то аз съм късметлия в него, извън него може и да не съм.
И малко относно журналистическата обективност – в интерес на истината е отразено правилно, поне доколкото става дума за пострадалия в автобуса. За тези в колите не знаех. Не се споменава само, че автобусът се завъртя на 180 градуса (поднасяйки силно задницата), разрушавайки мантинелата. Пише, че проблемът е технически, което се усещаше, защото очевидно шофьорът караше нормално до момента, в който автобусът започна да пътува на зиг-заг, след което последва резкия завой наляво, завъртане и преминаване с обърната предница в насрещното платно.
Е, не си видях живота на кинолента, но гарантирам, че емоцията е далече по-силна от това, което виждаме по кинолентите, маркира нещо като жизнен checkpoint. Човек просто никога не знае кога и как... пожелавам и да не узнавате...
