Всичко тече, всичко се променя

Тази нощ, докато четях по електротехника и разлиствах страниците на Wikipedia по темата, попаднах на един много интересен експеримент (the pitch drop experiment), който е започнал преди 79 години и продължава и до днес. През 1927 един професор от университета в Куинзланд, Австралия загрял парче втвърден катран и го изсипал в стъклена фуния, която закрепил на стойка, а под фунията поставил съд. Целта на експеримента била да се покаже, че материалите могат да проявяват доста особени свойства, а именно – да изтичат. :) Ето как изглежда това:




С течение на времето този материал, който по принцип е твърд и може да се счупи с чук, започнал да “капе” в съда отдолу. За тези 99 години са “капнали” осем “капки” като осмата е паднала през 2000-та година и в момента деветата е на път. Този експеримент е послужил за да покаже, че вискозитетът (или свойството на даден материал или флуид да се съпротивлява/деформира под въздействието на напречна/срязваща сила) на катрана (всъщност това е нещо като зифт, не можах да разбера на български какво представлява точно, има и мазут, но е ясно, че става дума за нещо, което произлиза от петрол) е сто милиарда пъти по-голям от този на водата (т.е. водата “тече” много по-лесно)! Е, поне водата можем да я наблюдаваме, а “капенето” на зифта все още никой не е успял да го види, няма ентусиасти, които да стоят десетки години пред буркана и да чакат. :) Но е факт, че всичко е въпрос на време, че времето променя всичко около нас и нас, независимо колко невероятно може да ни се струва това. Както се убедихте, изказването на Хераклит важи и буквално – наистина всичко тече. :)

Позор за информатú­ка

Разочарованието е много неприятна емоция. Особено ако е рефлексивно, т.е. разочарование от самия себе си. Да, неприятно е когато някой не отговаря на очакванията ти, но още по-конфузно е като се окаже, че всъщност си нещо като неудачник, понеже си се заблуждавал, че можеш, а всъщност това е била една малоумна илюзия. Чувството се подсилва и от приятели и роднини, които все “знаят колко си умен, талантлив и можещ” и те карат да се чувстваш задължен да оправдаеш техните очаквания – допълнителен товар за нервите, стоящ в излишък върху вече достатъчно големия стремеж да се справиш и да докажеш на себе си, че въпросната ситуация няма да ти е пречка.

Да, ама не. Вероятно нехайството ми, причинено от заслепителния и стремглав ентусиазъм, свързан с работата, която започнах, започва да добива реални очертания. Самозабравих се, отдалечавайки се от традиционното учене по лекции и сух материал. Опитвах се да приложа на практика знанията, натрупани в резултат на професионалните ми интереси и честно казано и положителните резултати от това са видими, а и същевременно посещавах почти всички лекции и всички упражнения. И тук идва веселото – защо студентът по информатика, който се интересува от комуникации може лесно да бъде скъсан на изпита по информатика? Тъпота, мързел, малоумие? Знам ли... истината е, че никак не съм добър математик. Баща ми е математик, но странно защо много не съм наследил от него в това отношение. Това ми пречи и в програмистката дейност – може би правилно съм се ориентирал тогава към мрежовото администриране, но да си признаем – и там си трябва програмиране от време на време. Просто не съм добър, не че не ми е интересно. Криптографските алгоритми например са ми много интересни, обаче задълбае ли се много надълбоко теоретично математически, почвам да губя контрол.

И все пак аз не бях подготвен за дърветата (в информатиката). Но крахът, който предстои да получа като резултат е следствие и от моя небрежност и от самия изпит, който се оказа по-труден от обикновено. Това, което обаче сериозно ме притеснява е, дали лятото, когато вероятно ще се наложи да го повторя, отново ще напиша тук такава бележка – ако да, то имам задълбочен проблем с моето следване и това може да ме наведе на размисъла дали наистина това, което съм си избрал е посилно с моите възможности.

Изпити, изпити...

Миналата година животът ми поднесе много изпити. Уж говорихме, че като станеш на 20 то нищо не се променя в сравнение с това, което е било като си на 19. Но изминалата година действително беше доста наситена с тестове. И не говоря просто за тестовете по математика, физика, информатика, материалознание и други значими за човечеството науки, които несъмнено не бяха малко. Имам предвид изпитанията, които животът поднася. И за тях за съжаление преподавателят не известява предварително.

Честно казано не мога да се позная вече. Не знам израстване ли е или деградация. Бях толкова различен преди няколко години и за кратко време настъпи някаква трансформация. Това може би е един от първите знаци на прехода от детето към възрастния. Не че съм се срещал много с проблемите на “възрастните” (не мога да се нарека такъв, това определение ми е някак неопределено), но в духовно отношение поне има голяма промяна. А като си представя, че дори и за хората около мене аз все още си оставам малко ‘затворена консерва’, представям си какво е било преди няколко години. Искате пример? Отказвах да имам интимни връзки, само защото... не съм навършил 18 години. Някакво вътрешно самоограничаване, не знам защо е било така. Странното е, че никой никога не ми е набивал в главата такова нещо. Тогава имаше един изпит всъщност, след който ми беше много зле месеци наред. Докато в един момент не ми светна, че това е просто глупост и не заслужава да му се отделя внимание.

А 2005-та се оказа особено изгодна за създаване на “Клуб на разбитите сърца”. Поднесени ми бяха два изпита – на единия се провалих, а другият продължава и до ден днешен. Последният е особено тежък не за мен, а за друг човек, но реално изпитваният съм аз – как да се науча да приемам сигнал от една туптяща помпа, така че сигналът да не се губи напразно. Моят приемник тупти с твърде различна ‘фаза’ така да се каже. Единият излъчва, но другият не приема. Единият се стопява, изтощава, другият не усеща нищо...