петък, януари 27, 2006

Позор за информатú­ка

Разочарованието е много неприятна емоция. Особено ако е рефлексивно, т.е. разочарование от самия себе си. Да, неприятно е когато някой не отговаря на очакванията ти, но още по-конфузно е като се окаже, че всъщност си нещо като неудачник, понеже си се заблуждавал, че можеш, а всъщност това е била една малоумна илюзия. Чувството се подсилва и от приятели и роднини, които все “знаят колко си умен, талантлив и можещ” и те карат да се чувстваш задължен да оправдаеш техните очаквания – допълнителен товар за нервите, стоящ в излишък върху вече достатъчно големия стремеж да се справиш и да докажеш на себе си, че въпросната ситуация няма да ти е пречка.

Да, ама не. Вероятно нехайството ми, причинено от заслепителния и стремглав ентусиазъм, свързан с работата, която започнах, започва да добива реални очертания. Самозабравих се, отдалечавайки се от традиционното учене по лекции и сух материал. Опитвах се да приложа на практика знанията, натрупани в резултат на професионалните ми интереси и честно казано и положителните резултати от това са видими, а и същевременно посещавах почти всички лекции и всички упражнения. И тук идва веселото – защо студентът по информатика, който се интересува от комуникации може лесно да бъде скъсан на изпита по информатика? Тъпота, мързел, малоумие? Знам ли... истината е, че никак не съм добър математик. Баща ми е математик, но странно защо много не съм наследил от него в това отношение. Това ми пречи и в програмистката дейност – може би правилно съм се ориентирал тогава към мрежовото администриране, но да си признаем – и там си трябва програмиране от време на време. Просто не съм добър, не че не ми е интересно. Криптографските алгоритми например са ми много интересни, обаче задълбае ли се много надълбоко теоретично математически, почвам да губя контрол.

И все пак аз не бях подготвен за дърветата (в информатиката). Но крахът, който предстои да получа като резултат е следствие и от моя небрежност и от самия изпит, който се оказа по-труден от обикновено. Това, което обаче сериозно ме притеснява е, дали лятото, когато вероятно ще се наложи да го повторя, отново ще напиша тук такава бележка – ако да, то имам задълбочен проблем с моето следване и това може да ме наведе на размисъла дали наистина това, което съм си избрал е посилно с моите възможности.

1 коментар:

lusinda каза...

Познато ми е - разочарованието от самия себе си - защото си си поставял твърде високи цели, защото си се опитвал да тъчеш на няколко стана /или да носиш няколко дини под една мишница:)/, или защото си подценил предизвикателството... или не си вложил достатъчно усилия:)))) И онова бреме на очакванията на околните:)))) Бе, май не тежи чак толкова, колкото собствените укори:)

Падаш, после пак ставаш и продължаваш:)))) Това е - който не го е преживял, нека първи хвърли камък по теб :РРР

И все пак само ти можеш да прецениш дали да продължиш по същия път.

Един от любимите ми писатели-фантасти, Айзък Азимов е бил биолог /мир на праха му!/, но така и не е направил нещо значимо в света на биологията... но какъв талант, бога ми, в света на фантастиката!

Често се чудя на превратностите на съдбата и това как избираме начина си на живот - учене, работа, партньор, среда, хоби, забавления... обикновено човек успява да прецени в движение накъде да се насочи, защото животът не чака:)

Май те зове наистина второ висше:)))) Но втория път избери онова, което отговаря на истинските ти способности:) Хайде, информатИко, открий талантите си:)