Носталгия (и гняв)

Сега както си писах преди малко домашното по немски, използвайки така добре известната на немскоговорящите граматика на Dreyer - Schmidt си спомних колко хубаво е било, когато работех с нея в училище някога. Между другото главната тема на настоящия блог е носталгията, а гневът произтича от факта, че това го пиша за втори път и естествено няма да е същото, защото по законите на Мърфи когато нещо трябва да се скапе, никога не му правиш предварително бекъп. Естествено сега нищо не мога да възстановя и ми се иска да сритам няколко задника...

След като ми попремина ядът мога да премина към главната тема. Хубави дни бяха тогава. Ходиш на училище половин ден и се връщаш към 14 часа и после цял следобед време за какво ли не. Като се замисля сега какво съм правил през тия дълги следобеди... А сега се връщам почти всеки ден към 18 часа и въпреки това пак сядам да попрочета нещо, свързано с професионалните ми интереси. Явно човек когато осъзнае, че няма много време и започва да го цени повече. Правейки тази съпоставка между живота ми като ученик и сега като студент ми прави впечатление, че преди не се оплаквах толкова от предметите, които изучавах в училище. И какво има да се оплаква човек - математика, литература, физика, химия, немски, и то в умерени количества (ама тогава пеех друга песен). Като се замисля как всички очаквахме с нетърпение да станем студенти, но сега осъзнавам, че всъщност съм очаквал с нетърпение края на най-хубавите си години. :) Но така ще бъде винаги, от изминалите години винаги остават по-хубавите спомени и после човек се сеща "колко приятно е било тогава" и защо е свършило. Хвала на този, който успее да не съжалява за миналото и (реално) да оценява настоящето и всеки един момент от него.

Макар да не бях чак толкова близък със съучениците си чарът на училището си остава уникален и несравним с нищо друго. Той особено добре изпъква, когато и очакванията ми за "академията" са останали неудовлетворени. Тогава ти се приисква пак да се върнеш в онези години, когато детето в теб все още е било налице, било то и съвсем малко. Така че вместо да си губя времето освен да взема да се насладя на последния месец от живота ми, когато пред числото, определящо възрастта ми все още ще има единица. :)

Уединение

Напоследък ме е обзела нужда от уединение. Просто чувствам необходимостта да съм сам със себе си. Странно чувство наистина. Забелязвам, че съм станал по-мълчалив и необщителен като че ли, не обичам да съм в центъра на внимание и т.н. В сравнение с периода Октомври-Декември, т.е. класифицирайки го по семестри, през първия семестър ми беше някак по-весело. Все имаше за какво да говоря, пусках разни лафове, изобщо беше забавно. Ама сега ме няма много. На връщане от училище съм един такъв забил поглед в Земята и не отронващ нито дума. Даже ми е съвестно заради колегата, с когото пътуваме заедно на връщане, сигурно му е много неудобно с това мълчание от моя страна, а знам, че държи на комуникацията. Ама какво да направя като не ми се говори за нищо, не подхващам разни теми, той говори, аз потвърждавам от време на време... даже той подхваща тема, която знае, че ме интересува (дори и него да не го интересува много), е, аз разправям, ама си личи, че нямам желание.

Обаче пък като остана насаме със себе си толкова неща си казвам. Да, точно така, казвам си ги, на глас, изказвам мислите си пред въображаема аудитория и така се чувствам по-добре. Някой беше казал "Най-обичам сам да си говоря, поне така знам, че разговарям с интелигентен човек" :). Е, в моя случай не е това, просто има неща, които се налага да си изясня сам. Даже и в момента го правя, тъй като този блог не го чете почти никой, харесва ми да споделям мислите си с моя голям приятел Интернететът.

Това от една страна е хубаво, защото на мен ми помага, но от друга се отчуждавам от приятелите си. А винаги съм казвал, че човек не бива да губи комуникацията с хората. Дано не стане така, наистина не искам да я губя, само отделям повече време за комуникация с мен самия. За самота обаче не можем да говорим, думата е твърде различна, уединение наистина е по-точна. Както е казал един автор (перифразирам леко) - Обичам да съм сам. Все още не съм намерил компания по-приятна от самия себе си...

На чисто

И така започна вторият семестър и всичко се завърта наново. Отново ще се сблъскам с проблемите около програмата, преразпределението на групите и спорта. Но няма как, трябва да свикна с това, както по-рано споменах, човек трябва да се приспособява към системата ако не може да я промени.

Имам намерение този път да се опитам да уча през семестъра. Примерно след малко да прочета за редиците и непрекъснатост на функции, материал, който се води много важен, изобщо анализът явно е на особена почит в математиката. Не искам лятото в горещината да разбирам тепърва някои неща, просто защото явно този начин както и предполагах не се оказа ефективен.

Днес отидох в Университета в такова едно добро настроение, а се върнах твърде намръщен, като че ли се разпръсква някакъв прах във въздуха вътре... Изморително си е, няма какво да говоря, дори по пътя с колегата на връщане не ми се говореше нещо. Но след две лекции по математика сигурно е нормално, знам ли. В сравнение с преподавателката по математика 1, този по линейна алгебра е изключително флегматичен, имах чувството по време на лекцията, че времето е забавило хода си и живеем на забавен каданс. :) Това, че преподава бавно от една страна е хубаво, но от друга страна се притеснявам да не изпуснем много материал. Освен това забелязах, че не обяснява много добре. Въпреки, че същия материал са ми го преподавали за първи път на доста по-висока скорост тогава го разбрах, ако сега ми беше обяснено за първи път от него...цък. :) Както и да е, започваме на чисто и отново ще добиваме впечатления. Навлизането отново в нещата е трудоемко. Човек пак трябва да свикне с обстановката, а и имам чувството, че ще изживея отново ужаса на студента "първи семестър, първи ден".

Днес установих един мой порок. Сравнявам се с хора, на които държа и ако са по-добри от мен в област, която и мен ме интересува, се потискам. Надявам се да успея да го махна този порок, защото ме дразни, усещам наличието му в себе си, знам, че не бива да го правя, но е така. Мдаа, кога ли ще се установи най-после хармония между това, което мисля, че трябва да правя и това, което реално правя...

Равносметката

И така всички изпити изминаха и всички резултати са готови. И е време да обобщим какво е станало. Този блог отново е свързан с порочната система, тъй като резултатите по мое мнение не отразяват изобщо реалните знания на всеки един от нас.

Не съм доволен. Не, никак не съм, много съм недоволен дори, нищо, че не съм скъсан. От себе си и от оценяването и от системата. Всъщност никак не обичам да бъда оценяван. Точно поради тази причина и не отидох да си видя резултата от първия изпит и от втория също, ами отидох наведнъж да видя всичко. Не обичам да мисля за оценки, те са едни числа, които някой е казал, че отговарят на твоите знания и човек не бива да вярва на тях, независмо дали оценките са високи или ниски. Между другото имах намерение да не разбирам моите оценки, а да разбера с помощта на колегите дали съм минал или не, никакви цифри, никакви бележки. Е, рано или късно ще разбера като ми се нанесат в книжката, ама какво пък... доброто ми настроение си го имам и без тези числа и не искам от тях нито да ми го подобряват, нито да ми го развалят. Само че бях решил да помогна на колегите, които са в провинцията да научат резултатите си и затова ходих да проверя и да ги кача онлайн в нашия форум (целта му е да си улесняваме взаимно живота като същевременно изграждаме нашето собствено интернет присъствие). И така, трябваше да видя резултатите.

Видях ги. Мисля, че са покъртително нереални. За съжаление слуховете около преписването се оказаха верни. Т.е. преписва се и после се оценява не кой колко знае, а кой колко много може да преписва. Но както и да е. Важното е, че на всички изпити има много хора, които са ощетени значително, така както има и хора, които имат високи резултати без те да отговарят на техните компетентности (аз съм и от двата типа хора, т.е. смятам, че съм ощетен на едни изпити, а на други имам оценка, която предполага, че разбирам много от дадена област, а това не е така). Съответно има много знаещи, с които обаче изглежда са се изгаврили.

Аз обаче съм оптимист (едно време бях по-песимист, но имаше период, в който възгледите ми доста се промениха) и се надявам, че нещата ще се подобряват, т.е. накрая ще си проличи кой от какво и до каква степен разбира. Честит (не)успешен край на първата сесия!

Сбъркан свят

Хората сме много странни животни. Този свят става все по-странен и сбъркан. Ето на какво попаднах днес, бая време ми трябваше докато се освестя от шока:

Каракуда се запъна в интимния отвор на пловдивчанка

Дълга 22 сантиметра каракуда е била извадена от влагалището на 23-годишна пловдивчанка, потвърдиха вчера пред Дарик радио медици от Многопрофилната болница за активно лечение в Пловдив. Пожелалите да запазят анонимност лекари разкриха, че младата дама е била на риболов с приятели край язовир "Пясъчник". Пострадалата не дала обяснение за начина, по който рибата е попаднала в половите є органи. И без тези подробности обаче станало ясно, че дамата е направила гаф, след като е насочила каракудата с главата напред. При това положение рибата се хлъзнала лесно във влагалището. Проблемът обаче възникнал, след като е трябвало да бъде извършена обратната операция. При изваждането острият шип върху гръбната перка на рибата, както и нейните подредени като керемиди на покрив люспи се законтрили в стените на влагалището. Именно поради тази причина на дамата не є оставало нищо друго, освен да потърси помощта на хирурга.

Боже, какво ли още ми предстои да видя в този живот, пък не съм много стар да му се невиди. Не смея и да си представя какви изродщини още ще се пръкнат на тоя свят по време на моето гостуване на тази Земя. Чудя се дали в природата на човека се крият тия аномалии или последния претърпява някаква трансформация в момента. Или може би се отприщват непознати за нас светове, които са били дълбоко заровени в сложната ни психика? Във всеки случай едно е ясно - човекът не е това, което беше. Или може би винаги е бил точно това, но скрит под маската на времето, в което е живял. А както знаем, днешното време доста предразполага към лудост...и тя се увеличава експоненциално. Този свят от началото на своето съществуване си върви към анархия - една спирала, която върви надолу и надолу като че ли до безкрайност, но все накрая попада в една черна дупка и от нея ново начало и пак надолу, надолу...

Но все пак важно е да откриваме положителните моменти в него. Който е успял да си затвори очите за ужасите на този свят, щастливо е живял. Наистина според източната философия колкото повече знания трупаш, толкова повече и печал. Но това не означава да си затваряме очите съвсем. Имам впредвид решимите проблеми да се опитваме да ги решаваме, а от нерешимите да се опитваме да се абстрахираме. А нерешими винаги ще има, иначе щеше да има и идеален свят.

Така говорейки обаче все пак горната новина си остава смешна и предизвикваща няколко усмивки. Защо? Е, все пак и аз съм от модерния луд свят, а той не прощава никому. :)