Както всяка година досега реших да се самопоканя на четвъртия рожден ден на JazzFM Radio. Както винаги не сгреших. От няколко години насам 16.Септември се превърна в емблематична дата за българските джаз фенове, тъй като имат възможността да се докоснат на живо до музиканти от световна класа, които са решили да уважат нашата малка страна. След соул гласа на Карен Бернод и фюжъна на Spyro Gyra, Incognito отново бяха в България, за да покажат, че музиката има значение.
Пълната зала беше знак, че публиката не е останала разочарована от предишното им представление, на което аз за съжаление не присъствах. Но ние не бяхме просто публика, а част от шоуто, те просто отказваха да свирят, ако и ние не пригласяхме Still A Friend of Mine. Имаше всичко – от музика, която те кара да станеш и да се размърдаш до тиха и нежна композиция на пиано, която беше в помен на пострадалите от цунамито, наводненията и гладуващите деца, както беше споменато преди нея. За живота, за това колко е важно, че ние сега сме тук живи и дишаме този въздух, за сутрешния изгрев, за любовта... Те упражниха невероятен душевен контрол на хората в залата, карайки ги да побеснеят, усещайки ритъма и завладяващия соул глас на Мейса или да насълзят очите си от внушителното пиано. Това беше два часа и половина грандиозно изживяване. Впечатляващо е как десетина човека могат да заредят с положителна енергия над 3000 души.
След събитието вече не бях подвластен на времето, на нищо. Вървях спокойно от НДК към метрото леко усмихнат в спокойната вечер. И видях един музикант на Витошка, който свиреше на хармоника с една шапка, поставена за да слагат минувачите пари. Но осъзнах всъщност колко богат е той с това, което прави. Той знае езика на всички народи в света, езика, който ни обединява, независимо какви сме – това е езикът на музиката...
Пълната зала беше знак, че публиката не е останала разочарована от предишното им представление, на което аз за съжаление не присъствах. Но ние не бяхме просто публика, а част от шоуто, те просто отказваха да свирят, ако и ние не пригласяхме Still A Friend of Mine. Имаше всичко – от музика, която те кара да станеш и да се размърдаш до тиха и нежна композиция на пиано, която беше в помен на пострадалите от цунамито, наводненията и гладуващите деца, както беше споменато преди нея. За живота, за това колко е важно, че ние сега сме тук живи и дишаме този въздух, за сутрешния изгрев, за любовта... Те упражниха невероятен душевен контрол на хората в залата, карайки ги да побеснеят, усещайки ритъма и завладяващия соул глас на Мейса или да насълзят очите си от внушителното пиано. Това беше два часа и половина грандиозно изживяване. Впечатляващо е как десетина човека могат да заредят с положителна енергия над 3000 души.
След събитието вече не бях подвластен на времето, на нищо. Вървях спокойно от НДК към метрото леко усмихнат в спокойната вечер. И видях един музикант на Витошка, който свиреше на хармоника с една шапка, поставена за да слагат минувачите пари. Но осъзнах всъщност колко богат е той с това, което прави. Той знае езика на всички народи в света, езика, който ни обединява, независимо какви сме – това е езикът на музиката...
Няма коментари:
Публикуване на коментар